— Кой друг? — изръмжа той. — Колко полуголи госпожици влязоха днес в магазина ви?
Мадам Годен се нацупи и вдигна рамене.
— Изчезна, мосю. Страхуваше се, че родителите й ще се тревожат за нея. Анри я откара с колата у тях.
Мухльото Анри бе съпруг на мадам Годен. Това че бе поверила очарователната девойка само на неговата закрила, разтревожи Александър още повече.
— Взе револвер — добави тя, като видя дълбоките бръчки, които се очертаха на челото му. — Не открихте ли нападателите?
— Изчезнали са безследно. Но толкова близо до тресавището и реката просто нямаше шанс да ги намерим.
— По дяволите! Що за мъже! Как може да се нахвърлят върху това невинно създание!
Лицето на Александър просветна.
— Коя е тя? Тукашна ли е?
— О, не, дошла е само на гости. — Мадам се засмя, като видя разочарованието, изписано на лицето му. — Радвайте се, че заминавате. Малката мадмоазел е прекалено млада за вас — каза, че едва навършила петнайсет.
Той вдигна високо вежди.
— Петнайсет? — В гласа му прозвуча смайване.
— Ако я бяхте погледнали в лицето, а не в преждевременно здравото тяло, сигурно щяхте сам да забележите.
Алекс тихо се засмя. Беше дванайсет години по-възрастен от нея и наистина трябваше да я огледа по-внимателно, пък и всъщност не се интересуваше от толкова млади момичета.
— Май че сте права.
— Ама е голяма хубавица, нали? Същински ангел.
Алекс се засмя.
— Ангел с медночервени коси, ясносини очи и тяло, което копнее за мъжки ласки… Както правилно отбелязахте, трябва да се радвам, че се разминах с подобно изкушение.
Но по пътя до доковете и след това, докато гледаше как от погледа му изчезват плантациите за захарна тръстика по бреговете на Мисисипи и все повече се приближават светлините на Ню Орлиънс, той непрекъснато си мислеше със завист за мъжа, в чиито обятия тя щеше да попадне някой ден.
Когато след продължително пътуване пристигна във Франция, вече почти бе забравил за нея. Само веднъж, когато забеляза жена с очи, напомнящи нейните, се запита кого ли е ощастливила.
Втора глава
Ню Орлиънс, 1840
Никол Сен Клер се бе свила в ъгъла на влажната, миришеща на мухъл килия на ареста във Второ полицейско управление.
Върху грубо скована дървена маса мъждукаше бяла свещ и хвърляше ужасяващи, призрачни сенки върху влажните стени. Няколко униформени надзиратели стояха пред вратата, но не обръщаха никакво внимание на Никол. Изцяло бяха погълнати от разиграващата се сцена в друга малка килия, където преди два часа бяха вкарали две жени.
— Не мога да понасям виковете им — прошепна Ники и затисна ушите си с ръце. Ужасените писъци на жените и плъховете. Това бе най-мъчителното в този мрачен затвор. Закопняла бе за слънце. Зъзнеше още от мига, когато преди две седмици я докараха тук. Зъзнеше, чувстваше се самотна и умираше от страх.
— Скоро ще свършат — заяви Лорна Макинтош — пищното чернокосо момиче, което делеше килията с нея.
— Ох, да можехме някак да им помогнем.
Чу се смях, дълбок и презрителен, после шум от разкъсан плат. Жената кълнеше мъжете, но след няколко шумни удара замлъкна, а екотът от зверския побой накара Ники да потръпне от ужас. Неволно притисна към тялото си светлокафявата вълнена рокля, стигаща до пода.
— Единственото, което можеш да направиш — посъветва я Лорна — е да кротуваш и да се молиш да не стигнат до теб. — Лорна още имаше синини от боя, макар че надзирателите внимаваха да я удрят само там, където няма да се вижда.
До този момент Ники имаше късмет.
— Никога няма да забравя какво направи за мен — каза тя. — Каквото и да ми се случи.
Никол се бе запознала с шотландската си приятелка преди две седмици, когато, изпаднала в пълна истерия, бе хвърлена в затвора. Девойката бе избягала крепостна и в началото бе доста сдържана, но най-сетне сърцераздирателните ридания на Ники я разчувстваха.
— Замълчи — прошепна й тя и седна до нея на сламеника. — Нали не искаш да привлечеш вниманието им. Ако млъкнеш, може и да забравят за теб.
— Аз… аз съм тук по погрешка — промълви Ники. — Една ужасна грешка.
— Тъй си е. Никой човек не заслужава да го натикат в адска яма като тая. Само че трябва да се стегнеш. Няма да те държат кой знае колко. След две седмици ще те продадат. Тогава ще се измъкнеш оттук.
— Все ми е едно дали ще изляза някога оттук. Все ми е едно дали ще умра. Нямам къде да отида и никой не го е грижа за мен.
Лорна огледа бледото личице на Ники, огряно от свещта, и забеляза синкавите петна по бузите й, както и червеникавите къдрици, подали се изпод износената кафява качулка.