Алекс заподозря нещо ужасно. Дано се лъжа, помисли си той. Пристъпи към нея и взе ръцете й между дланите си. Едва сега усети колко бяха изстинали.
— Няма защо да й разказвам за нас. Докато се държим дискретно, Клариса няма да ни създава неприятности.
Ники облиза устни. Така й бе пресъхнала устата, че просто не можеше да говори.
— Обещай ми, че няма да се ожениш за нея.
Алекс не отговори.
— Обещай ми, Алекс. Кажи, че няма да го направиш.
Лицето му помръкна. Той стисна още по-силно ръцете й и я притисна към себе си.
— Мислех, че си ме разбрала. Нали веднъж говорихме вече за това. Мъжът се жени, за да извлече от това някаква изгода. За да създаде семейство. За мен Клариса нищо не означава. И никога няма да означава.
Ники поклати ужасяващо бавно глава, сякаш не можеше да разбере думите му.
— Господи — промълви тя и се опита да се измъкне от прегръдката му.
Алекс забеляза как лицето й пребледня и напрегна всичките си сили, за да прозвучи гласът му спокойно.
— Послушай ме, мила моя. Клариса, все едно че не съществува. За мен тя не означава нищо.
Никол се отскубна. Със сетни сили успяваше да се задържи на крака. Стаята се завъртя около нея, гърлото й бе стегнато и въздух не й достигаше.
— Казваш, че не означавала нищо за теб? Та тя ще стане твоя съпруга. Ако тя не означава нищо за теб, то какво остава за мен? Вероятно по-малко от нищо.
Тя се втурна към вратата, но Алекс я настигна само с три крачки и здраво я обгърна с ръка.
— Чуй ме. Много добре знаеш, че не е така.
— Не е вярно, така ли? — По бузите й потекоха сълзи, но тя не посегна да ги избърше. — Наситил си се на Лизет. Искал си да имаш нова жена в леглото. Как съм могла да бъда такава глупачка?
— Това няма нищо общо с Лизет или с някоя друга. И двамата желаехме да стане онова, което се случи между нас. И то беше хубаво. Нали сама ми каза?
— Хубаво ми беше, защото си мислех, че държиш на мен.
— Но аз държа на теб.
Тя поклати глава.
— Пусни ме да си вървя. — Опита се да се освободи от хватката му.
— Едва след като ме разбереш.
— Никога няма да разбера подобно нещо, Алекс. Никога. — И така силно го отблъсна, че той се препъна и падна по гръб на пода, а тя хукна към вратата. Младата жена се разплака горчиво. Навън земята бе разкаляна и затревената пътека, по която тичаше, бе обсипана с клонки, съборени от бурята. Не знаеше накъде бяга, но й бе все едно. Разбираше само, че трябва да избяга от Алекс, да избяга от жестоката болка, която я разкъсва.
Клоните дърпаха полите й и я дращеха по лицето, но тя продължаваше да тича. Чу как Алекс и вика да спре. Изведнъж се оказа заобиколена от блатото. Призрачният сив мъх, който висеше по клоните, сякаш я мамеше навътре. Навсякъде виждаше само тъмни, дълбоки и отблъскващи води. Свирещият вятър сякаш викаше името й.
Изведнъж забеляза, че това не е вятърът, а Алекс, който след миг я повали на земята, тя се претърколи до една купчина шума и клонки, а той се стовари отгоре й.
Крещейки и хлипайки, девойката се съпротивляваше. Удряше го по гърдите, опита се да го издере и нахапе.
— Остави ме на мира! — викна тя.
Алекс я хвана за китките и й попречи да се изправи, но без да й причинява болка. Когато силите й най-сетне се изчерпаха, той я взе на ръце.
— Мислех, че те обичам — изхълца тя. — Как съм могла така да се заблудя?
Алекс притвори очи. Усещаше такава тежест в гърдите, че едва можеше да диша. Знаеше си, че тя няма да се съгласи да му стане любовница. Поне в началото, на първо време. Но това не бе очаквал. И през ум не му бе минавало, че ще поиска той да се ожени за нея. Притисна с длан главата й към гърдите си и започна лекичко да я люлее.
— Мислех си, че си разбрала — каза той. — Не исках да те нараня.
Плачът и само се усили и тялото й се разтрепери. Ужасно бе да я гледа как силно страда и да знае, че той е причината за нейната мъка.
— Мислех си, че си мъж на честта, на когото мога да се доверя.
Думите й се забиха право в сърцето му. Мъж на честта. За такъв го е смятала. Но вече явно не мислеше така.
— Моля те, мила. — Защо държеше толкова на мнението й? Та тя бе само една слугиня и нищо повече. Една крадла. И щом в мислите му изплува тази лъжа, той стисна зъби.
Тя беше лейди. Неговата лейди.
— Не мога да те гледам как страдаш. — Нетърпимо бе да усеща страха в гласа и, а още повече мисълта, че я бе накарал да се измъчва. — Опитай се да ме разбереш.
Прозвуча толкова отчаяно, че тя вдигна очи към него. Взорът му бе потъмнял, лицето му се бе превърнало в маска на отчаянието.
— Ти не ме разбираш — каза Ники и притвори очи пред надигащата се у нея болка, но гневът й се бе изпарил. Чувстваше се просто празна. — Все едно — прошепна тя. — Беше само глупава, безсмислена мечта — как можах да си въобразя, че ти ще пожелаеш жена като мен.