Алекс я стисна още по-здраво.
— Но аз те желая, по дяволите. — Гласът му бе дрезгав. — Аз все още те желая.
— Също като другите — промълви едва чуто тя. — И те ме желаеха.
Алекс разтърси ръката й.
— Не като другите, повярвай ми.
— Как да ти повярвам?
— Но аз казвам истината.
Тя се изсмя на думите му, но смехът й прозвуча тъй унило, че тръпки го побиха.
— Истината ли? — повтори тя. — За мен истината се променя всеки ден. С всеки мъж, който ме поиска. Твоята истина не е по-различна от тази на Фортие.
Алекс изпита усещането, че сърцето му спира. Но не му дойдоха наум думи, с които да се защитя.
Ники избърса с опакото на ръката си сълзите от лицето.
— Най-добре е да си тръгваме към дома — заяви тя с такова спокойствие, че той се уплаши. — Не искам другите да се тревожат за нас.
— Моля те, Ники, нека ти обясня.
Тя се привдигна, почисти роклята от калта и съчките и оправи косите си.
— Няма нужда, мосю. Напълно ви разбирам. — И тя му обърна гръб и се отправя към хижата.
Алекс не се опита да я спре. Чувстваше се отвратително. Измъчен и празен. Една-единствена мисъл му се въртеше из ума. Какво, по дяволите, бе сбъркал?
Единадесета глава
Никол го изчака в ловната хижа да оседлае конете. Лицето й бе бледо като платно, ръцете й трепереха. Но сълзите й бяха пресъхнали.
Каквото и да бяха преживели с Алекс пред камината, то вече бе забравено. Погребано бе в сърцето й до онзи миг, в който ще е достатъчно силна, за да си спомня за него, без да се разплаче. Тя бе негова крепостна и пред закона имаше по-малко права и от робиня. Макар че я бе съблазнил по всички правила на изкуството със скъпи дрехи и вечери на богатата си трапеза, беше чиста глупост да повярва, че Александър дьо Вилие, херцог Бризонски ще се влюби някога в нея.
Запита се какво ли би казал баща й. Сигурно щеше да е дълбоко разочарован. Но и учуден. Тя осъзна, че и той би допуснал също тъй лесно да бъде подведен.
— Ти си от фамилията Сен Клер — би рекъл той. — Какво по-добро би могъл да иска един мъж?
О, татко, ти ми вдъхна толкова гордост. Бремето бе тежко. Прекалено тежко. Не знаеше колко още ще успее да го носи.
Завърнаха се мълчаливо вкъщи. Никол се радваше, че поне има време да се овладее. Трябваше да скрие чувствата си зад маска. И по-рано го бе правила, нали? Научила се бе да понася всички изпитания, като скътва чувствата си дълбоко в сърцето.
— Ох, слаба богу, и двамата сте живи и здрави. — С тези думи възрастната дама ги посрещна още на портата.
— Страшна буря беше — заяви Ники с усмивка, която й се стори толкова фалшива, макар да знаеше, че изглежда съвсем непринудена. — Слава богу, Александър се появи точно навреме.
Алекс нищо не каза.
Ники слезе преди той да й помогне. Не искаше да я докосва, защото не бе сигурна доколко може още да се владее.
— Но и двамата изглеждате уморени — каза Рашел и хвана Никол под ръка. — Трябва да си починете и да хапнете.
— Аз ще се погрижа първо за конете — рече Алекс, Без да погледне към Ники, той пое юздите на Наполеон и отведе двете животни към конюшнята.
Щом влязоха вътре, девойката се оплака от главоболие. Дори не й се налагаше да лъже.
— Трябва малко да си отдъхна — каза тя.
— Ще наредя да приготвят банята. — Рашел я погледна угрижено. — И да направят нещо за ядене. Сигурно ще се почувствате по-добре, като поспите.
Ники кимна. Даниел й помогна да се съблече и я остави сама. Едва по-късно забеляза червеникавите петна по шията си, малките белези, които Алекс бе оставил със зъбите и устните си — като дребни клейма.
Тя се засмя. Прозвуча дрезгаво, грубо и безрадостно. Алекс бе белязал не само сърцето, но и шията й. Дори и с нажежено желязо не би могъл да я дамгоса по-неизличимо.
След банята се унесе. Сънят й бе дълбок, но далеч не спокоен. Тя се отказа от вечерята и възрастната дама прояви разбиране. Все пак бе преживяла ужасна буря. И това бе напълно вярно. Бурята на своята страст. Бурята на своята любов към мъжа, за когото нищо не означаваше.
Въпреки неспокойния сън на следната утрин тя се почувства по-добре. До мига, в който отвори гардероба, за да избере нещо за обличане. Дотогава роклите й бяха за нея като свидетелство за добротата му, като доказателство за дружбата между техните бащи. Етиен Сен Клер би сторил не по-малко за сина на Шарл, ако той изпаднеше в нужда.
Но сега, застанала пред дрехите си, тя изведнъж осъзна истината.
Бяха я купили — също като Лизет.