Стомахът й се сви. Нима го бе планирал отдавна? Нима с тези елегантни рокли и красиви приказки е искал само да я примами в леглото си? Е, тя не можеше да бъде спечелена с подаръци и безсмислени ласкателства. Тя не бе като Лизет — и колкото по-рано Алекс разбере това, толкова по-добре.
Нарочно избра семпла всекидневна рокля и слезе долу да го потърси. Искаше да сложи край на тази история. Нека да е наясно, че тя не смята повторно да сподели леглото му. Но повече от всичко държеше да знае какво смята да прави той с нея, след като разбере, че няма да се подчини на волята му.
Във фоайето Фредерик й съобщи онова, от което се бе опасявала — че господарят вече е заминал. Тя закърши ръце. На път за трапезарията се сблъска с Клариса.
— Добро утро — поздрави Ники. Несъзнателно изопна рамене и вирна брадичка.
— А, я виж кой бил — отвърна Клариса. — По-добре ли се чувствате?
— Много по-добре, благодаря. — Опита се да долови някакво пренебрежение към себе си, но не го забеляза.
— Надявам се, че ще ми помогнете. Остават само две седмици до годежния ни бал, а аз имам цял списък от неща, които трябва да свърша.
Ники замръзна.
— Кажете ми само какво да направя.
Двете отидоха в дневната, където Клариса бе оставила списъка си. Никол трябваше да разпредели задачите между слугите. Точно като за мен — помисли си тя и едва не се засмя.
До края на седмицата уточниха всички подробности. Алекс бе заминал по работа или поне така бе заявил. Щеше да се върне вечерта преди тържеството. Балната рокля на Никол пристигна един ден преди това. Възрастната дама я бе избрала отдавна.
— Облечете я — нареди й тя и се усмихна щастливо, явно очарована от това творение от снежнобял тюл с втъкани златни нишки в него. Деколтето бе дълбоко изрязано, а полата бе бухнала над фуста от златист брокат. По-красива рокля Никол не беше виждала.
И направо се поболяваше, като си помислеше по какъв повод трябва да я сложи.
— Приказна е — каза тя на Рашел, седнала в люлеещия се стол пред прозореца, от който струяха слънчеви лъчи и огряваха стаята.
— На вас ви стои приказно — поправи я Рашел.
Ники се опита да се усмихне, но долната й устна се разтрепери.
— Всички присъстващи ще знаят за миналото ми — рече тихичко тя.
Възрастната дама въздъхна и поклати глава.
— Не можеш да запушиш устата на слугите. Вярно, че хората ще знаят, но нас това не ни засяга. Вие сте от фамилията Сен Клер и сте под наша закрила. Това също ще им е ясно.
Никол спонтанно протегна ръка и пое дланта на възрастната дама.
— Знаете ли, отдавна исках да ви питам нещо. Но първо държа да ви уверя, че съм безкрайно благодарна за всичко, което направихте за мен.
Рашел махна нетърпеливо с ръка.
— Нищо не сме направили. Какво искахте да попитате?
— Кога ще си тръгнете от Бел Шен?
— Опасявам се, че ще е по-рано, отколкото възнамерявах. Днес сутринта научих, че една приятелка се разболяла. Изглежда вече е вън от опасност, но ще се възстановява дълго и трудно. Затова след седмица заминавам за Франция.
— Моля ви, вземете ме със себе си.
Възрастната дама привдигна едната си вежда, но молбата на девойката като че ли не я изненада особено. Тя се залюля мълчаливо, докато Ники очакваше отговора й със затаен дъх.
— Идеята ви е отлична. Чудя се защо сама не стигнах до нея.
— О, скъпа госпожо! — Никол обгърна с ръце тесните рамене на старицата и така я притисна към себе си, че се уплаши да не счупи крехките кости на Рашел.
— Няма да съжалявате. Ще ви помагам. Ще правя всичко, което поискате. Всичко.
— Я се успокойте. И не говорете глупости. Вие ще ме придружите и аз ще ви въведа в обществото. Там никой нищо няма да знае за вашето минало. Ще ви намерим съпруг.
При тези думи усмивката върху лицето на Ники угасна, но тя не каза нищо на възрастната дама. Всичко по реда си, помисли си тя. Първо трябва цял един океан да застане между Бел Шен, нейното робство, Александър дьо Вилие и нея самата.
Алекс стоеше облегнат на перилото на борда на Саратога, малък платноход, който превозваше пътници между селищата по крайбрежието. Завръщаше се от Мобия, града, който за втори път посещаваше напоследък. Но докато преди го водеха делови въпроси, свързани с Бел Шен, сега бе ходил да уреди нещо лично.
Потърсил бе помощ от Байрам Сит, приятел, с когото се бе запознал в Алжир. Рам работеше на доковете, за да се възстанови от раната на крака, която бе получил по време на плаване. За щастие раната заздравя, но Рам не тръгна отново да пътува.
— Хубаво е човек да поеме пак в морето — каза той, приглаждайки гладкия си, обръснат до голо череп, — пък макар и само за няколко дни. — Едрият турчин стъпи на палубата на полюшващия се кораб и сбра ръце на гърба.