— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да прекараш известно време във Френския квартал?
Рам само се засмя. Мустаците му се разтресоха от гъргорещия, дълбок смях.
— Ще се радвам да си поживея нашироко.
Турчинът се бе съгласил на часа да тръгне с него за Ню Орлиънс. Алекс се запита дали приятелят му не бе забелязал онова отчаяно изражение, което той прогонваше от лицето си винаги, щом се погледнеше в огледалото.
— А що се отнася до момичето, сигурно ще трябва да й разкажеш всичко, докрай.
Алекс въздъхна уморено.
— Тя достатъчно се измъчва. Надявам се, че никога няма да научи.
Рам кимна. Двамата постояха мълчаливо, опрени на парапета и потънали в мислите си.
— Ще сляза долу — каза най-сетне турчинът. — Ще видя дали мога да се включа в някоя игра.
Алекс разсеяно наблюдаваше как Рам изчезна в ниския дървен люк. После отново впери поглед във вълните. Мислите му бяха все тъй мрачни. Тънкият лунен сърп се отразяваше във водата и платната над него пърпореха под напора на лекия бриз. В далечината се виждаха дребните жълти светлинки на брега. Изплувалите силуети на къщите насочиха мислите му към дома и той отново се сети за Никол.
„Мислех, че те обичам. Как съм могла така да се заблуждавам?“ — Тези й думи го измъчваха от дни. Ники бе достатъчно млада и наивна, за да вярва в любовта. Не му се искаше тъкмо той да разруши моминските й мечти.
Алекс рядко се съмняваше в себе си, но този път горчиво съжаляваше за стореното. Трябваше по-ясно да изрази намеренията си. Никол бе интелигентно момиче. Сигурно щеше да разбере колко разумен е планът му. Той реши да поговори още веднъж с нея, след като тя се поуспокои.
Но още докато си го мислеше се запита какво разумно има в това да отнемеш невинността на едно момиче. Да събудиш у него доверие, а после да го разрушиш?
Алекс вдигна яката си, за да се предпази от хладния вятър. Трябваше да престане да мисли непрекъснато за Никол и най-сетне да насочи мислите си към своето бъдещо семейство. Вече беше напълно ясно, че без помощта на Клариса не ще може да върне парите, които Франсоа бе взел назаем от Фортие. Щяха да загубят всичко.
Спомни си за баба си, за брат си и за децата, които ще има някой ден. Дължеше им тази жертва. Дължеше го и на баща си. Не биваше да загуби Бел Шен.
Ръцете на Алекс стиснаха парапета. Изведнъж го осени мисълта, че без Никол всичко това не означава нищо за него.
Музиката долиташе от балната зала, разположена в дъното на дясното крило. Свиреха виенски валс, една прекрасна мелодия, която напомни на Никол за баловете в дома на родителите й. Какви щастливи времена бяха, прекрасни дни, изпълнени със сияйни мечти за бъдещето.
Веселата суетня тази вечер я изпълваше само с тъга. Сякаш богините, които тъкат нишките на съдбата, седяха там горе и й се присмиваха.
Тя се огледа с печална усмивка за последен път и почти равнодушно констатира, че изглежда по-добре от всякога. Насили се да се усмихне и отвори вратата.
Необходимо бе да събере целия си кураж, за да слезе по широката стълба. Трябваше да се яви по-рано, да се присъедини към някоя групичка от гостите и незабележимо да се смеси с тълпата. Но се колеба до последния момент.
Долу музиката гърмеше още по-силно, а из въздуха се носеше ухание на орлов нокът. Фоайето бе пълно с огромни букети. Фредерик стоеше до отворената врата с колосана бяла риза и черен фрак със сатенена яка. Той й се усмихна и й намигна.
Беше дребен окуражителен жест, но тя имаше огромна нужда от него. Отвърна на усмивката му и се отправи към балната зала. Малцина я забелязаха да влиза в огромното помещение, обсипано с цветя. В момента оркестърът тъкмо привършваше един валс. След кратки аплодисменти повечето двойки се отправиха навън. Доста хора я забелязаха, броят им непрекъснато растеше. Дали само си въобразяваше или в залата наистина настъпи необичайна тишина? Струваше й се, че в нея са впити хиляди очи и на нито едно лице не е изписана усмивка.
Тътренето на стол по мраморния под привлече вниманието й към едър мъж, който се надигна под кристалния полилей и се насочи към нея. Още един мъж забърза насреща й. Франсоа дьо Вилие изпревари само с крачка Томас Деминг. Усмивката му, пълна с разбиране, бе най-хубавият подарък, който бе получавала.
— Мадмоазел Сен Клер — каза той и се поклони. — Вие несъмнено сте най-красивата жена в тази зала.
— Мога само да потвърдя това — добави Томас. Неговата усмивка също я стопли. — Тъй като явно Франсоа ще претендира за първия танц, аз бих ви помолил за втория.
— С удоволствие.