Ръката му обхвана по-плътно талията й.
— Рано или късно ще трябва да ме изслушаш, дори ако се наложи да те вържа с вериги. Така че избирай — насила или доброволно. Ако се противиш, всеки в тази зала ще научи какво има между нас.
— Между нас няма нищо. Вече няма. И никога няма да има.
Той се усмихна и в потъмнелия му поглед се появи ироничен блясък.
— Лъжеш се — рече той тихо. Но отпусна хватката си, тъй че двамата отново затанцуваха според правилата на благоприличието.
— Утре следобед — каза той, защото знаеше, че празненството ще продължи до сутринта. — Ще те чакам в два в кабинета си.
— Да, мосю — потвърди девойката, като отлично имитираше Даниел. — В края на краищата аз съм само една проста слугиня.
Погледът на Алекс помръкна и очите му станаха почти черни. Не каза нищо и продължи да танцува. Но когато танцът свърши, я отведе при Франсоа, а не при Томас. И Никол неволно се зарадва на това.
Макар че се стараеше да не пренебрегва Клариса, Алекс не откъсваше поглед от Никол по време на танците. В прекрасната си златисто бяла рокля и дългата си бакъреночервена коса, спускаща се на къдри по раменете, тя изглеждаше вълшебно. Нежните й бели гърди се издигаха примамливо и събуждаха мъчителния спомен за това, как възбуждащо бе докосването до тях. Щом я погледнеше, тялото му се стягаше и той трябваше да извръща очи.
— Очаквам да проявиш по-голяма дискретност — заяви Клариса за негова изненада. Тя погледна към Никол, но не каза нищо повече.
— Ще се постарая — отвърна сухо той. Порази го, че тя никак не го преживява. „Една любовница, която ви обича заради парите, и една съпруга, която въобще не ви обича.“ Това бяха думите на Ники. Думите на едно наивно младо момиче.
Или в тях се криеше мъдростта на една красива жена?
Малко преди да поднесат вечерята се появи Валкур Фортие. Той принадлежеше към техния кръг и макар да не се разбираха, все пак никога не бе правил публично нещо, заради което Алекс да прекъсне контакта с него. Вежливо се премълчаваше фактът, че в личните си отношения бе жесток и садистичен, особено спрямо жените.
— Моите благопожелания — каза той на Алекс и леко целуна Клариса по бузата.
— Благодаря — отвърна студено Алекс и пое протегнатата ръка на Фортие.
Не можеше да отрече, че Фортие е хубав мъж. Тъмният му тен и пламтящите черни очи покоряваха жените. Само Клариса не се поддаваше на чара му. Тя отвърна с усмивка на неговите ласкателства и прие поканата му за танц, но той очевидно й бе безразличен. Алекс дори установи с изненада, че тайно му се иска да не е чак толкова равнодушна. Дори се запита цинично дали Валкур би издържал, ако тя го атакува със съмнителния си чар.
Едва по-късно погледът му се спря отново на испанеца, както обичаше да се нарича сам Валкур. Той танцуваше с Никол. Дори от това разстояние личеше колко е нервна Ники. Само като гледаше как ръката му обгръща изящната й талия, стомахът му се свиваше.
— Значи мадмоазел Стоктън се оказа мадмоазел Сен Клер — Валкур първи намери кураж да й го заяви направо.
— Какво лошо намирате в това, мосю? — запита Ники.
— Изглежда ми забавно.
Ники се стегна. Приела бе да танцува с него, защото той я притисна в един ъгъл. Явно умееше да се държи изнудвачески.
— Опасявам се, че не е.
Фортие се усмихна надменно.
— Тук е доста топло. Защо да не излезем на терасата?
— Не — възкликна тя мигом. Смехът на Фортие бе тих, съвсем тих, един изкуствен звук, от който вътрешно потръпна. И сто години да живее, никога няма да забрави как я гледаше онзи ден на търга.
— Май още се страхувате, гълъбчето ми? Няма защо. Ако бях купил договора ви, щяхте вече да топлите леглото ми. И да преживеете неща, които не сте и сънували.
Никол усети, че кръвта й се дръпна от лицето. Зарадва се, че музиката свърши преди Фортие да има възможността да каже още нещо. Ники му благодари за танца, макар че думите почти й заседнаха в гърлото, и го заряза. След като се увери, че той не я следва, тя излезе на терасата.
Колко хубаво бе да си отдъхне за малко от изморителните разговори и предупреждаващите погледи, които Алекс й хвърляше всеки път, щом някой я поканеше на танц. Но напук на мрачната му физиономия тя се усмихваше и приемаше поканата.
На терасата бе прохладно, но наблизо имаше няколко двойки, а тя искаше да остане сама. Слезе по широката мраморна стълба и пое по пътеката, оградена с жив плет. Малки газови лампи, украсени с яркожълти ленти, осветяваха пътя.
Тя се отпусна на една сива каменна пейка и се загледа, над огряното от луната езерце към далечните дъбове на отсрещния бряг. Вечерният бриз я облъхваше и успокояваше изопнатите и нерви. Усети, че се наслаждава на самотата, че е доволна, задето поне за малко се е изплъзнала от проблемите си.