— А ти? Добре ли се забавлява?
— Честно казано, да. И то толкова добре, че реших да преустановя траура в чест на баща ти. Достатъчно дълго трая.
Едва сега той забеляза светлосинята й рокля. Откакто бе пристигнала, тя се носеше само в черно.
— Татко само би се зарадвал.
— Може би. В известен смисъл никога не успях да го разбера напълно. Мъжът ми — твоят дядо — държеше сам да се заеме с възпитанието на сина си, а аз бях достатъчно млада и глупава, за да допусна това.
— Радвам се, че ние двамата имахме повече късмет — каза Алекс.
— Майка ти направи същата грешка — продължи тя — като остави Шарл да те възпитава сам. — Цъкна неодобрително с език и погали с обич Алекс по бузата. — Очевидно нито един мъж от рода дьо Вилие не успя да разбере колко ценно нещо е да имаш добра жена.
— А, не знам — рече Алекс като се усмихна топло на Ники, — мисля, че умеем да оценим едно съкровище, когато ни попадне в ръцете. — Не сваляше очи от нея. — Трябва по-често да носиш жълто, мила. Наистина много ти отива. — Всъщност тя изглеждаше прекрасна във всякакви дрехи — а особено без тях.
— Радвам се, че ти харесва — каза весело тя. Прекалено весело. Нима вчерашният й гняв се бе изпарил?
Той я целуна почтително, макар че искаше да направи нещо съвсем различно. Усети дъх на теменужки и с мъка потисна спонтанната възбуда в слабините си. Харесваше му начинът, по който роклята подчертаваше тънката й талия, харесваше му прическата, при която дългите й къдри падаха по раменете. Но не му допадаше начинът, по който девойката се усмихва — сякаш знае нещо, което той не подозира.
— Може би искаш да поговорим, бабо? — запита той, защото нямаше търпение да се заеме с онова, което му бе на сърцето.
— А, нищо спешно. — Тя приседна до Никол на кожения диван.
Алекс се изкашля. Малката дива котка няма да му се изплъзне толкова лесно.
— Поканих Никол да обсъдим заедно някои неща — каза той и седна на креслото срещу тях.
— Започвай тогава — рече възрастната дама.
— На четири очи — добави Алекс. Никога досега баба му не проявяваше подобна недосетливост.
— Добре — съгласи се тя най-сетне, като въздъхна. — Дойдох с нея само за да те помоля да уредиш пътуването ни. Вече обсъдих всичко с твоя приятел Томас. Той ми каза, че следващата събота заминава кораб за Франция.
— Да не смяташ вече да си тръгваш? — вдигна учудено вежди Алекс.
— Опасявам се, че нищо друго не ми остава. — Рашел му разказа за болестта на приятелката си и завърши с думите: — Поне няма да пътувам само в компанията на камериерката си.
Алекс сбърчи чело, защото внезапно подозрение го жегна.
— И кой друг ще дойде с теб?
— Никол, разбира се. Ние обсъдихме надълго и нашироко този въпрос, докато те нямаше. Това е идеалното решение, нали така?
Алекс стисна зъби, за да не изругае на глас. Хвърли на Никол такъв поглед, че би я усмъртил на място, но тя само вдигна рамене.
— Това е най-доброто разрешение на проблема — съгласи се той. — Но има една малка засечка.
— И каква е тя? — попита Рашел.
— Никол няма да дойде с теб.
— Какво? — подскочи девойката. — Но защо? Предполагам, че не би отказал на баба си една компаньонка за дългия път? За това толкова продължително и изнурително пътуване.
— Казах, никъде няма да ходиш.
— Но, но аз не мога да остана тук… след сватбата ти. Клариса няма да го допусне.
— Няма да останеш тук. Ще се настаниш в градския ми дом.
Ники пребледня. Искаше да каже нещо, но нямаше сили. Тулуз стрийт. Улицата, на която живеят любовниците му. Тя се отпусна на дивана. Така й се бе стегнала гръдта, че не можеше дума да продума.
— Моля те, Алекс — промълви девойката, — пусни ме да замина с госпожата.
— Не.
— Александър — каза Рашел и лицето й придоби особено изражение. — Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
За миг настъпи мълчание. После той каза:
— Аз притежавам нейния договор. Тоест Бел Шен го притежава. Тя няма да замине. Това е окончателното ми решение.
Рашел го погледа още миг, но вместо да се ядоса, както очакваше той, тя се усмихна.
— Както решиш, Александър. — Тя се обърна към Никол, която я гледаше с невярващ поглед и я погали по разтрепераната ръка. — Александър знае какво е най-добро за вас — рече тя.
— Но госпожо…
— Ще ми липсвате, дъще моя. — Тя се обърна, усмихна се на Александър и напусна стаята, като притвори вратата зад себе си.
Никол стоеше, без да помръдне и го гледаше, без да го вижда. Сълзи напълниха очите й.
— Не съм предполагала, че можеш да бъдеш толкова жесток.