— Говориш като богаташка. Все някой се е грижил за теб. Пратил те е на училище и ти е осигурявал живота.
Ники притвори очи. Само преди три години животът й се бе променил напълно.
— Имах родители — прошепна тя, но това й изглеждаше тъй далеч във времето, че почти не си спомняше за него. Сякаш бе станало в някакъв друг живот. — Преди депресията притежавахме плантация край Бай Лафурше.
— Боже, какво хубаво място. Живяла съм там.
Ники се усмихна. Споменът предизвика печална нежна усмивка.
— Къщата ни беше двуетажна. Отпред имаше тънки бели колони и малки прозорчета на покрива от розови керемиди. Когато слънцето ги огрееше по залез, над тях засилваше най-хубавото розово, което съм виждала.
Ники преглътна буцата, която бе заседнала на гърлото й. Не беше ревлива, но сега имаше чувството, че цяла вечност е плакала.
— Значи по време на депресията загуби дома си, така ли?
Ники кимна. Изпита облекчение, че може да разкаже на някого онова, което дълго бе таила у себе си.
— Знаех, че татко има финансови затруднения… аз му помагах да води счетоводството… но едва когато умря, разбрах колко трагично е положението. Сърцето му не издържа… просто не можа да понесе мисълта, че ще загуби Медоууд… и че ще причини мъка на мама и на мен. — Сълзите потекоха по бузите й и тя се извърна.
— Давай нататък — настоя Лорна. — Излей си болката, за да можеш отсега нататък да мислиш за бъдещето си.
— За мен вече няма бъдеще! — извика Ники, внезапно озлобена от всички претърпени загуби. — И никога няма да има.
После се разрида още, по-горчиво. Лорна обгърна раменете й. В един момент риданията преминаха в хлипове, които не след дълго замлъкнаха.
Говориха си до късно през нощта. Лорна разказа за своята родна Шотландия и за семейството, което бе загубила.
— И аз си рекох — това ли е ползата от всичките ми молитви, които изредих, като тръгвах за Америка. — Тя сбърчи чело и се огледа в мрачната килия. — Е, не ми остава нищо друго, освен да намеря някакъв изход.
— Така каза и мама, когато татко почина, но вече сили не й достигаха. — Ники въздъхна съкрушено. — Опитах се да запазя плантацията, но беше твърде късно. Всичките ни приятели се бяха изселили — повечето загубиха като татко домовете и имотите си. Когато най-сетне дойдоха мъжете от банката, за да конфискуват всичко, мама ги посрещна с мускет на верандата. Опитаха се да поговорят с нея, но тя рухна на земята. Лекарят каза, че била получила мозъчен удар.
— И тогава ти заложи себе си, нали — довърши разказа Лорна и Ники не отрече.
— Не знаех какво друго мога да направя. Нямаше кой да ме приюти — единственият мъж, към когото можех да се обърна, бе един приятел на баща ми, дьо Вилие, но той бе починал същата година във Франция. По-младият му син, Франсоа, управляваше семейната плантация край Ню Орлиънс, но двамата с татко… не се разбираха.
— И на двете не ни е провървяло, знаеш ли — каза Лорна, — но като че ли болката е по-силна, когато дълго време са ти я спестявали.
— Търнърови — хората, които платиха за мен — наистина бяха много добри и договорът изтичаше, когато навърша осемнайсет, ако другите не бяха… — Тя потрепна при спомена за жестокостите на Арман Лорен и за онази лицемерна повлекана Адриан Плакстон, чиито лъжи я бяха вкарали в затвора. — Не съм си и помисляла, че ще се стигне дотам.
Но точно дотук стигнах, помисли си Ники и мислите й я върнаха към реалността. Стенанията от другата страна на коридора бяха преминали в ридания.
— Гледай на нещата от добрата им страна. Утре ще се измъкнеш от тази проклета дупка. Където и да попаднеш, по-лошо оттук няма да е. След година-две срокът на крепостничеството ти ще изтече и ще можеш да правиш каквото си щеш.
— Не година-две, а седем — отвърна с горчивина Ники. Трите години се бяха превърнали в десет. Цяла вечност. Тя отново притвори очи, за да потисне отчаянието, надигащо се в нея. — Не знам дали ще го доживея.
— Досега все някак си се оправяла, нали?
— Без теб бях загубена.
В онзи ден преди две седмици, когато надзирателите почнаха да нападат жените, Лорна, която бе девет години по-голяма от Ники, прочете ужаса по лицето й.
— Ти май не си била още с мъж, а?
— Не — прошепна Ники. Искаше да се отдръпне от вратата на килията, но не можеше да откъсне поглед от стражаря, който разтвори насила краката на жената, поразвърза отпред панталона си и заби коравия си член в нея. Молбите на жената да я пожали и отчаяните й опити за съпротива изглежда само го възбуждаха още повече.
Лорна впи пръсти в гърба на Ники, дръпна я встрани от жестоката сцена и я натика в ъгъла. Докато девойката гледаше ужасено към вратата и очакваше надзирателите да нахлуят всеки миг, Лорна взе нещата в свои ръце.