На сутринта Ники възнамеряваше да слезе при първа възможност от борда и да потърси някакъв превоз за вътрешността на щата. Това бе вторият й шанс и този път не биваше да допуска никакви грешки. Ще си намери работа и ще спечели достатъчно пари, за да не зависи от никого. Тя легна на тясната койка, без да се разсъблича. Цялата мебелировка се състоеше от моряшки сандък, над който бе окачено огледало. Стените бяха облицовани с чамови дъски. Кабината нямаше прозорец и й напомняше за затвора. Скоро ще се махнеш оттук, припомняше си постоянно тя. И тогава ще си свободна. Никой не ще може да ти нарежда какво да правиш и какво да чувстваш. Никой няма да иска от теб да топлиш леглото му!
Никой няма да ти подаде ръка в нужда. Никой няма да те целува и да те уверява, че всичко ще се оправи.
Макар че събра всичките си сили, тя не успя да сдържи сълзите, които обляха бузите й. Обичаше Александър. Обичаше го и му вярваше. Но той разруши доверието й. И освен това показа какъв е в действителност, като й отне всякакъв шанс да бъде щастлива. Във Франция можеше да намери щастието си. Там тя щеше да бъде отново Никол Сен Клер.
Очевидно за него тя беше само предмет, притежаван от него, една покорна жена, готова да задоволи щенията му и да се остави един ден да я захвърлят. Дори не знаеше що е любов. Не вярваше в нея.
След като се отнесе така с нея, Ники също престана да вярва в любовта.
Тя притвори очи, за да потисне задавящата я мъка и се заслуша в шума на колелото, което разпенваше водата, поддавайки се на лекото полюшване на парахода. След време ще забрави Алекс. Питаше се само колко време ще й трябва за това.
Александър се събуди в ранни зори. Искаше да хване още първия параход за Ню Орлиънс. Ники бе опаковала багажа през последните два дни, следователно бе готова за път.
Миналата вечер едва устоя на изкушението да я съблазни и да я люби. При целувката в слабините му лумна пламъкът на желанието, тя го омая. Легна си неспокоен, толкова я желаеше, че не можеше да заспи. На два пъти сериозно си мислеше дали да не отиде горе и да я целува дотогава, докато тя сама не го помоли да я вземе. Знаеше, че би могъл да постигне това. Тя не бе от ония жени, дето умеят да включват и изключват чувствата си.
За своя изненада установи, че и той не умее да го прави.
Вземайки по две стъпала наведнъж, младият мъж стигна бързо до вратата й и почука. Наложи се да почука още два пъти, преди Даниел да отвори.
— Стана ли? — попита той.
— Да, мосю. Но ще й трябва време да се приготви.
— Кажи й да побърза. Корабът няма да ни чака.
Даниел кимна и затвори вратата. Алекс слезе в трапезарията, за да изпие чаша кафе. Когато Ники не дойде дори след като поднесоха закуската, той пак се качи. При почукването му се появи Даниел.
— Тази сутрин нещо не се чувства добре, мосю. Моли да я извините. Каза, че скоро щяла да слезе. — Алеко забеляза, че Даниел отбягва да го поглежда в очите, докато говори. Мачкаше с ръка черната си памучна пола, а с другата ръка навиваше около пръста си гъста тъмна къдрица.
Той изруга тихо и отвори вратата с такъв замах, че Даниел едва не падна на пода.
— Къде е тя?
— Сигурно е минала по задната стълба.
Алекс се обърна, хвана я здраво за ръцете и я повдигна така, че тя се опираше само на пръсти.
— Лъжеш! Кажи ми къде е и то веднага!
Даниел се разтрепери.
— Замина. Помоли ми се да й помогна и аз го направих.
— Къде? Къде замина?
— Не мога да я издам.
Алекс я стисна по-силно и я разтърси.
— Къде е тя, по дяволите?
В големите сиви очи на Даниел припламна страх, но тя продължаваше да мълчи.
— Опасявах се аз, че ще направи нещо такова. Но предполагах, че ще изчака първо да отидем в града.
— Ники е много изобретателна, мосю. Нищо няма да й се случи.
— Нищо няма да й се случи ли? Тя е избягала крепостна, за бога. Всички я познават. Все някой ще я види, ще се сети коя е. Ако властите научат, пак ще я тикнат в затвора — или ще постъпят още по-нечовешки с нея. Може да минат седмици, преди да ми съобщят къде е.
— Господи, това и през ум не ми мина — каза Даниел. Полека-лека се разколеба.
— Трябва да я намеря, Даниел. И то преди да я открие някой друг.
Даниел закърши ръце. Явно бе, че се колебае. Разкъсваше се между поетото обещание и страха.
— Какво ще й направите?
— Ще я отведа пак там, където й е мястото.
Даниел въздъхна, предавайки се.
— Взе среднощния параход и тръгна нагоре, срещу течението. Искаше да отиде някъде навътре, далеч от брега. Повече не знам.