Наближаваше пладне, слънцето грееше топло, въздухът бе свеж. Повечето домове на централната улица бяха още затворени: само малко от тях обслужваха клиентите денонощно.
Никол изчака хората да се разотидат, после пое по улицата към пощенската станция с надеждата да наеме там някоя кола или карета, която да я отведе навътре в сушата.
— Да не сте загубили в блъсканицата съпруга си? — Тя замръзна, щом чу гласа на Тревър Престън.
— Той… той просто избърза напред.
— Не е истински джентълмен — измърмори той. — Да оставиш една дама в такъв град сама… — Като се усмихнеше така, не изглеждаше толкова зле, но все пак излъчваше нещо неприятно.
— Желаете ли нещо, господин Престън?
— Не, мадам. Просто си помислих, че може би имате нужда от помощ.
— Нищо не ми трябва, благодаря, много добре се оправям сама. — С тези думи тя изпъчи рамене и пое надолу по улицата. Макар че Престън крачеше успоредно с нея, тя си вървеше по пътя, без да му обръща внимание. Отвори уста да му викне да я остави най-сетне на мира, когато вратата на един бар се отвори с трясък и двама боричкащи се мъже едва не я събориха на земята. Престън лепна ръка за талията й и в последния миг успя да я дръпне настрани.
— Личи си, че деликатно създание като вас няма никаква нужда от помощ, мадам. — Той пак докосна шапката си с ръка и се отдалечи.
Ники се поколеба за миг, но го настигна още преди да е изминал и три крачки.
— Аз… съжалявам. Беше нелюбезно да се държа така. Честно казано, имам нужда от помощ. Заминавам за Атланта. Ще ви бъда много благодарна, ако ми помогнете да намеря карета.
Той я погледна смаян.
— Вижте, малка ми госпожо, до там има ужасно много път. Сама няма да се оправите.
— Уверявам ви, че ще се оправя, господин Престън — каза тя и наум добави: И не съм ви никаква малка госпожа. Но вместо това рече: — Но ще ми е по-лесно, ако ми помогнете.
Престън се поколеба за миг, докато оглеждаше скъпите й дрехи.
— Е, добре мадам, щом сте толкова твърдо решена… Случайно познавам човек, който ще ви вземе на драго сърце. Ще ви даде кола, с която да стигнете поне до Хамонд.
— О, прекрасно. — Оттам можеше да наеме кола в източна посока.
Престън се извини и изчезна в един бар. Малко по-късно се появи отвътре с нисък мъж, който бе колкото висок, толкова и широк.
— Това е Маркус. За десет долара ще ви откара до Хамонд.
Десет долара бяха цяло състояние.
— А не може ли за пет? — попита тя.
Маркус се засмя хитровато и коремът му се разтресе.
— Хайде, за десет.
— Пет — продължи да се пазари тя, защото знаеше, че резервите й са малки.
— Седем — предложи кочияшът.
— Приемам. — Двамата си удариха ръцете и мъжът я поведе надолу към една конюшня. Престън й направи знак да почака отвън и двамата мъже влязоха в постройката. След няколко минути отново се появиха: Престън крачеше отпред, докато Маркус седеше на изкорубена от вятъра и дъжда каруца, чиито колелета изглеждаха така, сякаш ще се разпаднат при първата дупка по пътя. Конят бе грохнал от старост и ребрата му стърчаха. Крачеше едва-едва, сякаш всеки миг ще се строполи.
Тя не можа да се сдържи и попита:
— Май никога не сте му давали зоб, а?
— Старият Цеке е здрава кранта — увери я Маркус.
Тревър Престън й помогна да се качи.
— Много ви благодаря, господине — каза Ники.
— За мен бе удоволствие, мадам. — Той докосна шапката си с пръсти и усмихнато се загледа в отдалечаващата се каруца.
Ники въздъхна с облекчение. Успяла бе да се справи. Като стигне в Хамонд и избере накъде да поеме, шансът Алекс да я намери ще бъде нищожен. Вероятно няма да го види вече. Той ще се венчае за Клариса, ще си потърси нова любовница и ще си живее така, както винаги е искал.
Без да се обвързва. Без любов.
Тогава защо я натъжи толкова мисълта, че той ще бъде щастлив и без нея? И изобщо какво я интересува неговото щастие? Какво толкова имаше у Александър, че караше хората да се грижат, и тревожат за него?
Внезапно й дойде наум, че вероятно Алекс се безпокои за нея и тя просто му отвръща със същото. Вярно е, че се грижи за другите — помисли си тя. За всички други, освен за мен.
— Тпруу! — Дрезгавият глас на Маркус я изтръгна от тези мисли. Той дръпна юздите на стария Цеке. Изминали бяха няколко мили покрай захарните плантации, на които работеха негри. Но този отрязък от пътя изглеждаше съвсем пуст. Няколко врани заграчиха злобно на клона над главите им.
— Защо спряхме?
— Ами старата кранта има нужда от почивка — отвърна Маркус.
— Но ние изминахме само няколко мили. Едва ли е уморен.
Маркус вдигна рамене.
— Съжалявам, мадам — прозвуча някакъв глас от блатото. — Наистина ми е много неприятно да ви съобщя, че пътешествието ви ще свърши дотук. — Тревър Престън изскочи от канавката и се отправи към нея.