— Ще те скрием точно под носа им — заяви тя с пламенна решителност.
— Как?
С бързи и сръчни движения шотландката сплете косите й на плитки, нави ги около ушите й и й нахлузи дебела, мръсна качулка.
— Трябва да скрием гърдите ти — каза тя и Ники най-сетне разбра какво става. Откъсна широки ивици от фустата си и се превърза с тях, а Лорна така я пристегна, че девойката едва можеше да диша.
— И не забравяй да си свеждаш главата — предупреди я тя. — Никога не ги поглеждай в очите. С тая прическа и с плоските гърди изглеждаш на дванайсет-тринайсет годишна. Някои от тях си падат и по такива, но повечето предпочитат жените пред момичетата.
Така и стана.
Лорна не им се съпротиви и на Ники не й остана нищо друго, освен да наблюдава безпомощно как брутално я изнасилват. След две нощи те дойдоха отново. Междувременно Ники бе придобила кураж и въпреки протестите на Лорна бе готова за съпротива. Чакаше ги скрита зад вратата, с ниско дървено столче в ръце. Първият стражар се строполи в безсъзнание. Вторият, който служеше отскоро, се оттегли незабавно, като издърпа другаря си, проснат на пода. За техен късмет същата нощ докараха нова група арестантки и надзирателите веднага се нахвърлиха върху тях. От този момент нататък оставиха Ники и Лорна на мира.
— Може пък този път да те купи някой почтен човек — каза Лорна.
Утре Ники щеше да бъде продадена за трети път през последните три години, но за пръв път щяха да наддават публично за нея.
— Не ми се вярва. Вече не съм просто крепостна, а минавам и за крадла.
— Е, на дете като теб може да се простят някои дребни прегрешения. Моли се само никой да не прочете в документите ти на колко си години.
— Все ми е едно. Не може вечно да се правя на дете. Все някога ще разберат, че съм жена. Един господ знае какво ме чака тогава.
Лорна трудно можеше да отрече този факт. Приятелката й бе изискана, благовъзпитана млада дама, но съдбата сляпо раздаваше удари наляво и надясно и никой не можеше да обясни защо улучва едни, а не други. Ники би могла да води приятен живот и да се омъжи за някой почтен младеж.
Но не й бе съдено да има съпруг. Най-много — едно-две копелета. Имаше закони, които защитаваха крепостните, но мъжете, които ги купуваха, притежаваха достатъчно пари, за да потъпкват законите. След като бе вече осъдена — а и при това лице и тяло, скрито под жалките дрипи — за Ники нямаше спасение. Лорна въздъхна. Животът бе тежък.
От страх пред настъпващия ден Ники дълго се мяташе неспокойно на сламеника и по студения глинен под, след което цялата утрин кръстосваше килията. Тъй като слънцето не се виждаше, не можеше да прецени колко още ще трябва да чака, докато най-сетне провлечените стъпки спрат пред вратата й. Вероятно бе вече късно следобед.
— Сега е наш ред — каза Ники, когато чу да се отваря вратата на отсрещната килия.
После дочуха гласовете на жените, които надзирателите избутваха по коридора. Почти се виждаше застанала на тръжния подиум, докато всички мъже наддават за нея, сякаш вече не е човек, а само някакъв предмет — какъвто всъщност бе.
Обзеха я срам и страх. Татко, какво ли би казал, ако можеше да видиш всичко това? Дълбоко в сърцето си тя знаеше отговора…
— Никой не може да те посрами, мила моя. Това можеш да направиш само ти самата.
Толкова добре си спомняше думите му, сякаш току-що ги бе произнесъл.
— Стой до мене — каза й Лорна. — Познавам повечето богаташи в този град. Дъртият пръч, който ме купи, беше вестникар. Знаеше всичко за всички. Само да излезем навън, ще ти покажа на кого да правиш мили очи.
— Как да го правя?
— Ти имаш ум в главата си. Като му дойде времето, сама ще се сетиш.
Ники провеси нос. Ще направи каквото може, също като при предишните продажби. Досега не бе имала кой знае какъв късмет.
Когато чу ключът да се превърта в ключалката, тръпки я полазиха по гърба. Никога не се бе страхувала така. Не се бе чувствала толкова несигурна и унизена. Щастлива бе, че поне ще се яви под моминското име на майка си. Никой не би повярвал, че Ники Стоктън, тази мръсна, измършавяла скитница с уплашен поглед е всъщност Никол Сен Клер, дъщерята на Етиен Сен Клер.
— Вдигайте полите — заповяда надзирателят, който оковаваше краката на жените, преди да ги изведе на подиума.
Когато тежките окови щракнаха около нежните й кокалчета и студеният, груб метал преряза деликатната й плът, Ники се обърна към жената, на която бе признателна завинаги.
— Никога няма да те забравя, Лорна. — Гърлото й се сви. — Ако можех, щях някак да ти се отблагодаря за приятелството. Ако мога да направя нещо…