Ники му хвърли обиден поглед, но си замълча. Намериха едно момче, което да се погрижи за Максимилиан и Цеке до пристигането на кораба и се отправиха по централната улица към шерифа, който се намираше в полусрутена дъсчена постройка до пощенската станция. По това време на деня баровете работеха на пълни обороти. От отворените врати долиташе висок кикот и мръсни песни, пияни мъже се клатушкаха, хванати под ръка, по дъсчените тротоари.
— Мислиш ли, че наистина е необходимо, Алекс? — попита Ники. Предпочиташе да не се занимават повече със станалото. — Мъжът, по който стрелях, едва ли ще се оплаче в полицията. Нали се опита да ме ограби.
— Тъкмо заради това, скъпа.
Продължиха по пътя. Ники бе хванала Алекс под ръка. Носеше едната от двете рокли, които бе взела — нежнорозовата. Алекс бе в чиста бяла риза, ръждивокафяви панталони и ботуши.
— Всъщност не беше злодей — продължи Ники. — Надявам се, че вече се е оправил.
Алекс изръмжа нещо под носа си.
— Как може да се тревожиш за човека, който е искал да те ограби?
— Щеше да ме пусне да си ходя. Искаше само пари.
— Значи е бил не само крадец, но и пълен идиот — отбеляза мрачно Алекс и й хвърли пламенен поглед.
Стаята на шерифа бе обзаведена изключително семпло: две дъбови маси, съобщения за издирвани престъпници по стените и задна врата, отвеждаща към килиите. Мъжът я помоли да опише престъпниците.
— Какво ще им направят, ако ги заловят? — попита Ники.
Шерифът бе строен, с рядка коса и мънички очички.
— Ще ги тикнат за няколко години в затвора.
Ники преглътна на сухо и каза:
— Аха, разбирам.
— Хайде, кажи му как са изглеждали ония типове, скъпа. Не бива да изпускаме парахода.
— Ами-и… почти не си ти спомням. — Алекс я погледна гневно, но тя не се сепна. — Единият беше рус и мършав. Другият беше по-нисък. Имаше посивели коси и брада.
— Брада ли? — запита Алекс и я погледна изразително.
— Да — отвърна тя, като едва издържа на погледа му.
— Спомняте ли си нещо друго? — запита шерифът. — Например как се казваха?
— Ами-и, струва ми се, че единият нарече другаря си Бен.
— Просто Бен? — настойчиво повтори мъжът и се почеса по главата. — Не спомена ли фамилията?
— Не, не.
— Струва ми се, че вече трябва да вървим — намеси се Алекс. Той стисна ръката на шерифа, хвана здраво Ники и я помъкна към вратата. — Ако имате нужда от допълнителна информация, можете да ни намерите в Бел Шен.
— Съжалявам, че сте имали неприятности, мадам.
— Благодаря ви, шерифе. — Ники се завъртя и излезе с танцуваща стъпка. Алекс я настигна бързо.
— Искам да знам защо го излъга.
— Защо мислиш, че съм го излъгала?
— Сигурен съм.
— Лъжеш се.
— Престани, Ники. — Очите му я пронизаха.
— Добре де, излъгах. Не исках двамата да попаднат в затвора. Те бяха просто сиромаси, а не някакви изпечени престъпници. Исках да им дам шанс.
— Шанс ли? — запита удивен той.
— Всеки има право на втори шанс.
Той я погледна внимателно.
— Ти също, така ли?
Тя само вдигна очи към него. Алекс едва откъсна поглед от нея.
— Хайде, трябва да побързаме. Имаме доста път до дома.
— Ако имаш предвид къщата на Тулуз стрийт, искам да ти напомня, ще тя е дом за теб, Алекс. И никога няма да бъде същото за мен.
Петнадесета глава
Ники почака на кея, докато Алекс купи билети за връщане. Следващият кораб бе Анибал, далеч по-луксозен параход от Мемфис лейди.
Край тях бе пълно със смеещи се деца, хванали се за полите на майките си. Дамите, предимно плантаторски съпруги, бяха облечени в елегантни рокли от коприна и дантели, носеха изящни шапчици и снежнобели ръкавици. Макар че в Монтаня гъмжеше от комарджии и други съмнителни личности, мнозина предпочитаха този пристан заради удобното му географско положение.
Чу се силният писък на сирената на блестящия, бял параход, чиито високи комини бълваха гъст черен дим.
— Параходът пристига! — изкрещя някой и настъпи суматоха.
Сърцето на Ники също заби по-учестено, когато видя да се приближава величественият кораб. Анибал бе лакиран в бяло и червено и се издигаше на четири етажа над водата. Той бе въплъщение на човешкия стремеж да се съчетава скоростта с красотата. Надолу по течението достигаше скорост над петнайсет възела и заедно с товара си можеше да поеме триста и петдесет пасажера.
— Готова ли си? — попита Алекс, който бе застанал отново до нея.
Тя му се усмихна.
— Никога не съм пътувала с толкова луксозен параход.
— Тогава никога няма да забравиш вечерта, която ни предстои.
Тя му обърна внимание, че двамата съвсем не са облечени подходящо за вечеря в елегантния салон. И че сред пътниците сигурно ще се намерят хора, които знаят кой е, знаят и за предстоящата му женитба с Клариса Едикот.