Той бе Александър дьо Вилие, херцог Бризонски. Можеше всичко да си позволи — и обикновено си го позволяваше.
Алекс я отведе на тексаската палуба, където се намираха каютите от първа класа, но я остави да постои до парапета, за да се полюбува на гледката.
— Аз ще се погрижа за багажа — заяви той — и после ще пообиколим кораба.
Не обърна внимание в коя кабина изчезна мъжът, но се замисли със свито сърце за сблъсъка, който ще настъпи тази нощ, ако той се опита отново да я съблазни. Ясно му бе заявила какво смята да прави и не смяташе да се отмята от думите си.
— Господи, не може да бъде!
Един спомен проблесна като светкавица у Ники, щом чу тези думи, прошепнати на френски. Рязко се обърна.
— Мишел! — възкликна тя, като видя приятелката си от детинство. Двете се прегърнаха, засмяха се и пак се прегърнаха, изтривайки сълзите на радост от бузите си.
— Не, просто не мога да повярвам — каза Мишел и отстъпи назад, за да огледа Ники от главата до петите. — Толкова често си мислех за теб и се питах какво ли правиш. Чух разни слухове… — Тя поклати глава и извъртя красивите си зелени очи, сякаш чутото е било пълна измислица. Кафявите къдрици, обрамчващи лицето й, подскочиха утвърдително.
Радостта на Ники угасна.
— След като вие се изселихте, положението в Медоууд се влоши. Татко умря. Малко по-късно си отиде и мама. Имахме дългове, купища дългове…
— Съжалявам. Не знаех…
Ники храбро се усмихна:
— Откъде ще знаеш? Вие вече бяхте заминали.
Мишел кимна.
— И ние едва се съвзехме. Но във Франция баща ми успя отново да натрупа пари. Миналата година се завърнахме в Луизиана. Татко купи нова плантация, на север от Батон Руж.
— Много се радвам. Баща ти винаги е работил толкова усилено.
— Къде живееш сега, Ники?
Зад рамото на Мишел видя приближаващия се Алекс, който ги оглеждаше внимателно. Само след секунди ще бъде при тях. Мишел ще разбере, че пътуват заедно и ще се възмути от скандалната им връзка.
Тя преглътна на сухо, защото не знаеше какво да отговори.
— Аз… живея в Бел Шен. Нали си спомняш, че баща ми и Шарл дьо Вилие бяха приятели.
— Младата дама бе така любезна да ни почете с присъствието си — допълни дипломатично Алекс, застанал до Никол.
Тя ги представи.
— Мишел Кристоф, Александър дьо Вилие.
Алекс вдигна до устните си тясната, покрита с ръкавица длан на Мишел.
— Приятно ми е да се запознаем, мадмоазел Кристоф.
Мишел поруменя.
— За мен е чест, мосю. — И отново се обърна към Ники, която се опитваше да запази спокойствие. — Значи се връщаш в Бел Шен?
— Мадмоазел Сен Клер има къща в Ню Орлиънс — отвърна вместо нея Алекс. — А вие, мадмоазел?
— Аз отивам на гости при една приятелка в същия град. Ах, Ники, не е ли прекрасно? Ще можем пак да се срещаме и да ходим заедно тук и там.
— Да… — кимна колебливо Ники. — Ще се радвам.
Мишел извади от джоба на роклята си черна кадифена панделка. На края й се полюшваше малко порцеланово часовниче.
— Леля Лаверн ме чака. Страхувам се, че вече е организирала нещо за тази вечер.
— Къде ще отседнете? Никол сигурно ще иска да ви види.
— На Роял стрийт, номер осемстотин и дванайсет. Но може би ще успея да намина в каютата ти, ако вечерята приключи по-рано. Кой номер е?
Никол пребледня.
— Триста — отговори Алекс. — Само на няколко метра от моята.
— Мишел прегърна Ники и изтича към стълбата.
Никол погледна учудено Алекс:
— Лъжата ти бе много галантна, но ако реши да ме посети, ще разбере истината.
— Сигурна ли си?
Ники леко се усмихна.
— С теб, Александре, човек никога не може да е сигурен.
Той гръмко се засмя.
— Както и с теб, мила.
Алекс наистина бе наел две отделни каюти. Никол му бе безкрайно благодарна. Чувстваше се изтощена и нервна. А мисълта, че ще й се налага да отблъсне Алекс, бе направо непоносима.
За нейна изненада вечерта премина приятно и без конфликти.
Двамата вечеряха в един усамотен ъгъл на централния салон под неоготическите греди на тавана, които бяха ликвидирани в бяло и украсени с позлата. Никога не бе виждала по-изискана обстановка, като се започне с преплетените мотиви на дебелите персийски килими, та до стъклописите по капандурите по покрива, през които светлината проникваше в помещението.
Масите бяха застлани с ленени покривки. В единия край на салона, дълъг сто метра, имаше огромен сребърен варел с вода, а другият се украсяваше от голямо огледало в позлатена рамка. След като се нахраниха, излязоха да се поразходят по палубата на лунна светлина. Той сякаш бе доловил умората й и дори вътрешното раздвоение, което я обземаше винаги в негово присъствие, и явно се стараеше да избягва всякакви неприятни теми. Накрая я изпрати до вратата на каютата й. Ники изтръпна, когато той се приведе над нея, но Алекс докосна съвсем леко устните й.