— Разбира се.
Той влезе в елегантен магазин за мъжко облекло. Мишел и Томас се бяха улисали в разговор, затова Ники тръгна надолу по улицата да разгледа витрините. Щом стигна до магазина за мъжка мода, видя Франсоа да разговаря оживено с един красив блед младеж, приблизително на неговата възраст.
На ръст бе колкото Франсоа, но бе много по-слаб, имаше изпъкнали скули и добре очертани устни. Усмихваше му се почти любовно и се движеше тъй грациозно, сякаш се носи във въздуха. Когато се изчерви в отговор на някакво подмятане на Франсоа, той го докосна по бузата, а младежът притисна ръката му до сърцето си и я задържа почти неприлично дълго.
Ники имаше чувството, че наблюдава интимна сцена между двама души, обвързани с нещо повече от обикновено приятелство. Изглеждаха почти като влюбени.
Тя пребледня като ударена от гръм. Понечи да отвърне очи, но точно в този момент Франсоа улови погледа й. В продължение на един миг двамата се гледаха втренчено, после Ники се извърна.
Потресена и замислена, тя се върна при Мишел, и Томас. Почти нищо не знаеше за мъжете, които си падат по други мъже, но бе чувала, че има такова нещо. Не й бе известно какво представлява забранената им страст.
Но инстинктивно усети, че Франсоа е един от тях. Когато се завърна, той изглеждаше не по-малко пребледнял и разстроен от нея.
— Това беше Жан Пиер, стар приятел от ученическите години — обясни той, сякаш за да се извини, но избягваше да я гледа в очите.
След като я изпрати до вкъщи, побърза да се сбогува. Все още изглеждаше тъжен и умислен. Томас си тръгна с явна неохота и то едва след като Мишел му разреши да направи посещение у тях. Най-сетне двете млади жени останаха насаме.
— Харесва ти, нали? — запита Ники, когато приседнаха на тапицирания диван.
— Да, много е чаровен. И добре изглежда. — Мишел завъртя красивите си очи.
— И на мен ми е приятен. Мишел свали ръкавиците си.
— Радвам се, че се запознах с него, но всъщност държах да се видя с теб. Какви са тия истории, дето се приказват за теб? Не са истина, нали?
— Какво… какво си чула?
— Леля разправя, че си принадлежала на Александър дьо Вилие. Според нея всеки във Френския квартал знаел, че те е откупил за фантастична сума от затвора. Сигурно е искал просто да те спаси. Нали бяха приятели с баща ти.
Ники стана рязко и закрачи напред-назад пред камината. Нямаше вече какво да крие, не бе необходимо да лъже.
— Алекс ми помогна, така е. И ми стори много добрини.
— Какви добрини? — попита Мишел.
— Дълга история, Мишел. Но може би е достатъчно да ти кажа, че мина доста време, преди да изпитам доверие спрямо него. В един момент това стана. Мисля, че той държи на мен. Аз… аз се поддадох на чувствата си и извърших неща, за които сега съжалявам. Междувременно установих, че намеренията му спрямо мен били по-различни, отколкото предполагах. — Повече не бе готова да й признае. Нека Мишел тълкува думите й както си ще.
— Господи — прошепна тя.
— Мислех, че го обичам — каза тихо Ники, надявайки се, че приятелката й ще я разбере.
— А сега какво мислиш?
Ники въздъхна и седна пак на дивана.
— Сега вече сама не знам какво чувствам.
— Но ако го помолиш той сигурно ще те освободи от договорните задължения!
— Няма да го направи.
— Но защо? Баща му точно така би постъпил, нали? — Ники я погледна право в очите.
— И аз сто пъти си повтарях същото. Не разбирам защо не иска. — „Защото ме желае. Защото аз съм негова, а той не иска да пусне онова, което притежава.“ И все пак Алекс не бе тесногръд и не поставяше личното си щастие над всичко. Едва ли го прави само защото тя му принадлежи — но тогава каква е причината?
— Не мога ли да направя нещо за теб? — попита Мишел.
— Остани моя приятелка — отвърна тъжно Ники. — И това няма да ти е лесно. Учудвам се, че леля ти изобщо те е пуснала да дойдеш при мен.
Мишел въздъхна тежко.
— Честно казано, тя ми забрани да те посещавам. Но едно да знаеш. Бяхме приятелки и ще си останем такива. — Тя стана. — Каквото и да се случи, можеш да разчиташ на дружбата ми.
Мишел прегърна Никол.
— Ако имаш нужда от нещо, кажи ми.
— Алекс се грижи за мен — заяви с горчивина тя. Премълча обаче, че съвсем няма намерение да се отблагодарява за грижите му.
Шестнадесета глава
Тъй като нямаше никаква работа, седмицата й се стори безкрайна. Как й липсваше просторът на Бел Шен и свободата, с която се ползваше там! Градината наистина бе спокойно местенце, а в големия град бе оживено, но Ники би предпочела да си остане на село.
Закле се да си устрои тих живот в някое малко селище, щом се измъкне оттук.