Но при такъв страж като Рам трудно би успяла да осъществи намеренията си, ако не ги подготви внимателно.
Първата й задача бе да изучи слабостите на едрия турчин. Говореше с него често, разпитваше го за Алекс и за старата им дружба. Отвръщаше й вежливо, но винаги бе някак нащрек, сякаш искаше да установи дали наистина заслужава вниманието, което й отделя Алекс. Очевидно много ценеше своя приятел.
През първите дни Ники го наблюдаваше внимателно. Беше непроницаем, мълчалив и винаги бдителен. Понякога имаше чувството, че направо чете мислите й.
Нощем бдителността му се усилваше, сякаш очакваше тя да предприеме опит за бягство. Многократно го чуваше да снове по коридора пред стаята й. Два пъти го видя да стои под прозорците й и да се разхожда на лунна светлина из градината.
Не беше лесно да се изплъзне от Рам, но Ники бе сигурна, че рано или късно ще успее да го стори.
— Разкажете ми за Алжир — помоли го тя веднъж след вечеря.
Рам седеше на бюрото на Алекс в кабинета му, където явно се чувстваше най-добре.
Щом се сети за отдавна отминалите събития, Рам се усмихна и се загледа замислено в далечината. Прокара месеста длан по масивната си, бръсната глава и я погледна.
— Бяхме млади и глупави. Александър се биеше за своята родина, а аз за удоволствие — и естествено заради плячката. Бунтовниците заловиха десетки войници и наемници, после ни откараха в една пещера, която използваха за затвор. Беше ужасна дупка, пълна с плъхове и воняща на разлагащи се тела.
Стомахът на Ники се сви, защото разказът разбуди собствените й спомени.
— Но двамата е Александър сте оживели — каза тя, за да го накара да продължи.
— Да, само силните оцеляваха. Аз бях привикнал с лишенията. За мен затворът бе просто неприятно преживяване. Но да знаете само какво му беше на Алекс с тия изискани маниери и с тази красива униформа. Всъщност още имаше жълто около човката.
— Сигурно сте му помогнали.
— Помогнах му само да открие мъжа, който се криеше в него. Необходимо бе само да му вдъхна малко самоувереност. Докато другите се разкашкаха, силата на Алекс растеше. Всеки, който го предизвикваше, бе принуден да разбере, че с него шега не бива. Полека-лека започнаха да се боят от него и да го уважават. С една дума — той оцеля.
— Също както дружбата ви.
— Да. Когато френските войници завзеха затвора, Алекс повали двама от своите, за да ми спаси живота. Никога няма да го забравя.
Никой не може да забрави Александър, помисли си тя с тихо отчаяние.
Тръгна да излиза, но дълбокият глас на Рам я спря.
— Играете ли шах? — запита той.
— Шах? — Абсурдно бе да предположи, че мъж като него ще се занимава с такова нещо.
— Да. Александър ме научи. Изрязахме си дървени фигурки и играехме на дъска, която бяхме начертали в прашния под на пещерата. Така си убивахме времето.
— Да, играя шах — засмя се Ники. Седна срещу него, защото имаше нужда да се поразсее. Рам също се усмихна и взе изящно изработения шах. През следващите дни Ники се тревожеше повече за Франсоа, отколкото за предстоящото посещение на Алекс. Надяваше се той да я посети, да й даде някакво обяснение или тя да му поговори така, че да възобновят приятелството си.
— Даниел — каза тя на вечно усмихнатата французойка, която седеше с ръкоделие в ръка в малката си мансарда. — Може ли да поговорим?
— Ама разбира се — усмихна се тя многозначително на Никол. — Да нямате проблеми с господин херцога? — На Даниел явно й харесваше да го нарича така, макар че никога не се обръщаше към него с титлата му.
— Проблемите с Алекс край нямат, но не за това става дума.
— Ами за какво?
Ники седна срещу Даниел, която остави плетивото си настрана.
— Питах се дали не знаеш нещо за… ония мъже… дето са по-различни от… другите. Чувала съм това-онова, но не достатъчно.
— По-различни ли? Как тъй по-различни?
Ники се изчерви.
— Не се интересуват от жени. Привличат ги другите мъже.
— Боже господи! — очите на Даниел се разшириха.
— Значи знаеш нещо…
Момичето се усмихна и прие онази невинна физиономия, която много й отиваше.
— Знам само онова, което тайно съм подочула.
— И какво е то?
— Казват, че било грях. Сатанинско проклятие. Жената трябвало да се прави, че не разбира за какво става дума, дори и да знае.
— Мислиш ли, че…
— Не знам. И не смея да попитам — каза дяволито усмихната Даниел. — Но ако вие разберете нещо, трябва да ми кажете.
Ники едва не прихна. Сатанинско проклятие, помисли си тя и си представи измъченото лице на Франсоа. Може би наистина бе така.
Не след дълго събра цялата си смелост и заговори на тази тема с Рам. Сигурна бе, че той е последният, когото би трябвало да разпитва за подобни работи, но той имаше голям житейски опит. И бе напълно невъзмутим. Нето бе виждала да се смущава или да проявява някакви предразсъдъци.