— Ти си добра приятелка, Ники. Ще се моля за теб.
И двете се отправиха ръка за ръка към вратата и към неизвестното бъдеще.
— Не знам ти как си, но това проклето време нещо ме мъчи. Ще взема да му пийна по едно.
Александър дьо Вилие тупна здраво по гърба най-добрия си приятел, Томас Деминг.
Всъщност не беше много студено, но облачно и ветровито. Необичайно време за края на пролетта. Непоправимият оптимист Алекс си мислеше, че така поне не се пука от жега в двуредния си тъмнозелен фрак. Бялата му яка и колосаната бяла риза изглеждаха толкова чисти, колкото и сутринта, когато ги бе сложил.
— Чух, че в хотел Сен Луи били докарали коняк Наполеон — каза Томас. Вятърът издуваше сивия му фрак и рошеше светлорусите му коси.
— Чудесно — съгласи се Алекс на чист английски. Откакто се бе върнал миналата година в Бел Шен, той бе решил да говори на английски при всяка възможност. Беше американец от френски произход — френски креол. Макар да бе прекарал по-голямата част от живота си във Франция, следвайки в Сорбоната и една година — в Политехниката, той се чувстваше у дома си само в Луизиана и в Бел Шен.
— Какво ще кажеш за цените на захарната тръстика през тази година? — попита го Томас, докато пресичаха прашната Роял стрийт на път за хотела.
Алекс не отговори. Вниманието му бе привлечено от тълпата, насъбрала се до ротондата на хотела.
— Какво става там?
Щом мъжете наближиха, всичко им стана ясно.
— Търг на роби — каза Томас.
— Не, заложници срещу дългове — поправи го Алекс и забави крачка. — От затвора. Главно избягали крепостни и крадци.
Той не приемаше крепостничеството. Твърде дълго бе живял във Франция, където всички хора бяха свободни и след революцията минаваха за равни.
— Да. — Томас явно споделяше убежденията му. — Дай по-добре да заобиколим и да влезем през задния вход.
Алекс кимна. Но щом съгледа на подиума една дребничка фигурка, отново забави крачка. Вместо да отмине, той неволно се приближи. Томас малко се учуди, но тъй като бе свикнал с приумиците на Алекс, реши да го последва.
— Колко ще дадете за този прекрасен екземпляр? — запита аукционерът с алчен тон. — Още е млада, както виждате. Но е хубава и някой ден положително ще се налее.
За разлика от останалите, които отчаяно бяха провесили рамене, момичето стоеше изправено като гвардеец, с високо вдигната глава и вирната брадичка и не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Имаше нещо в нея… Но какво? Алекс приближи и си проби път през тълпата.
— Триста долара — извика един строен мъж с висок цилиндър. Момичето хвърли поглед към него и след това се обърна към черноока жена, застанала до стената. Тя кимна и девойката се усмихна на мъжа — приветливо, малко сдържано, но не престорено.
— Петстотин — извика Валкур Фортие, чернокос мъж с испанска и френска кръв, когото Алекс познаваше от детинство. Фортие бе един от най-заможните мъже в Ню Орлиънс — но и най-жестокият и безскрупулен тип, който Алекс бе срещал.
Жената до стената явно бе на същото мнение. Тя рязко поклати глава, сякаш за да предупреди момичето, чието лице пребледня още повече. Алекс едва успя да различи чертите й изпод износеното въглищарска качулка, но косите, макар и мръсни, сияеха с топъл меден блясък.
Тя погледна не особено дружелюбно Фортие, който направи знак на аукционера. Съсухреният мъж се усмихна угоднически и вдигна полите на момичето, като разголи стройните й нозе чак до подгъва на тънките й, бели памучни гащички, стигащи до коленете.
— Престанете! — викна тя и издърпа полите си от ръцете на аукционера. В отговор получи звънка плесница, която отекна из целия площад, но девойката не отстъпи.
— Младичка е още, господа. Нужна й е здрава мъжка ръка, за да разбере къде й е мястото — това е всичко. — Аукционерът се усмихна на наддаващите и с това разсея напрежението.
— Шестстотин — извика високият мъж и момичето отново му се усмихна, като извърна лице към него.
В този Момент Алекс видя две толкова будни аквамаринови очи, че дъхът му секна. Сега разбра, че тъкмо тези очи го бяха накарали да се смеси с тълпата.
— Хиляда — предложи Фортие с глас на победител.
Високият мъж прокълна лошия си късмет, поклати глава и се отдръпна.
— Никой ли не вижда какво се крие в това момиче? — запита аукционерът с надеждата да измъкне още няколко долара от Фортие. Вдигна ръката й и дръпна ръкава. — Тя има здрави мускули. Договорът й изтича едва след седем години. Можете да си представите каква радост може да ви достави… нужно е само малко търпение. — Той се ухили и я потупа по задника, при което лицето на момичето поруменя. Опитвайки се да прикрие смущението си, то притвори очи за миг, но не извърна лице.