— Здравей, Рам — поздрави го тя, влизайки в кабинета на Алекс. — Хубав следобед, нали?
— За някои може би. Аз бих предпочел да се разхождам сега навън.
— И аз бих предпочела двамата с Алекс да ме пуснете да си вървя, но явно няма да стане.
Едрият турчин се засмя тъй гръмко, че широката му гръд се разтресе. Ники се ядоса.
— Александър е много самонадеян. Защо мисли, че няма да избягам, когато вие си заминете?
— Попитайте него. — Рам заби отново поглед в книгата, която четеше, защото предположи, че тя ще си тръгне. Но тя остана и се загледа в черните му очи, които бавно шареха по редовете. В началото се учуди, че умее да чете, но той й обясни, че Алекс му е наел учител по негова молба.
— Искам да разбера нещо, Рам — рече тя.
Той вдигна поглед и се усмихна добродушно.
— Какво?
— Става дума за нещо, за което жените всъщност не би трябвало да говорят.
— Ако ми кажете какво е, ще ви отговоря, стига да знам.
Ники прокара език по внезапно пресъхналите си устни.
— Става дума за мъже, които си падат по… мъжете.
— Какво искате да знаете за тях? — запита той, без да прояви никакво учудване.
— Значи знаете нещо?
— Познавам неколцина. На Изток гледат по-леко на тия неща.
— И… как са станали такива?
Той вдигна мощните си рамене.
— Не знам. Някои разправят, че било дело на сатаната. Мисля, че е просто каприз на природата. Изглежда у повечето от тях това е вродена наклонност. Тъй като нямам подобни желания — засмя се дяволито той, тъй че белите му зъби просветнаха на мургавото лице — не мога да ви кажа със сигурност какво е.
— И нищо ли не може да се направи срещу това?
— Доколкото знам, нищо. — Той я погледна изпитателно. — Защо се интересувате? Не мисля, че от просто любопитство.
— Струва ми се, че познавам един такъв мъж.
— Франсоа — каза той.
Ники затаи дъх.
— Откъде знаете?
— Личи му. Но Александър просто не желае да види истината.
— Той обича брат си.
— Вярно е. Но като си затваря очите, нищо не може да промени.
— Не вярвам много хора да знаят това — рече Ники.
— Така си е, но Алекс не е като другите. А Франсоа толкова се страхува да не направи брат си нещастен, че се лишава от всякакъв шанс за лично щастие.
— Иска ми се някак да му помогна.
Рам внимателно я изгледа.
— А какво изпитвате към Александър? Омраза? Страх? Страст? Или любов?
Ники вирна брадичка, но избягна погледа му.
— Александър дьо Вилие е мой господар. Някога изпитвах към него всичко това накуп и дори много още.
— А сега?
— Сега мечтая само да не го виждам повече.
Рам не каза нищо.
Алекс трябваше да пристигне в сряда, но вместо това получиха само вест от него. Налагало се да остане в Бел Шен, но щял да бъде много щастлив, ако се съгласи да отиде в петък вечер с него на концерт на италиански певци в театър Веранде.
Тя се изсмя на учтивата покана. И двамата знаеха, че това е заповед, а не молба.
— Даниел! — извика девойката и тръгна решително нагоре по стълбата. — Намери ми слугински дрехи. Ама да са стари и износени. Можеш ли да изровиш нещо такова?
— Господи, за какво ви са?
— Мосю дьо Вилие ми нареди да съм на негово разположение в петък вечер. Ще видим дали ще се зарадва на това, че ще го придружава една крепостна.
— Не мисля, че…
— Знам, но все пак ми намери тези дрехи.
Даниел поклати глава, изкикоти се, прикривайки устни с длан, но тръгна да търси нещо подходящо. Намери на тавана една стара черна униформа, принадлежала на бившата икономка. Беше излиняла, но чиста, с износена, но все още бяла престилка. Трябваше само да се стесни и скъси, за да стане на Ники.
— Отлично — отсече тя, когато се огледа в старинното огледало, купено преди седмица. Само за няколко дни бе обзавела напълно стаята. За леглото избра нов матрак с пружини, меки памучни чаршафи и прекрасна жълта покривка. Розовата още не бе ушита.
Ники вчеса косите си назад, сви ги на строг, семпъл кок и си сложи боне на главата.
— Ами мосю Рам? Ако той ви забрани?
— Не мисля, че ще седне да се меси в тия работи: Цялата история му се струва по-скоро забавна.
До шест вечерта Ники бе изчистила целия горен етаж. Когато пристигна Алекс, тя тъкмо лъскаше паркета в трапезарията, опряна на колене и длани.
Едва не се засмя злорадо като го чу да влиза във фоайето. Застана малко по-напред, за да може да го наблюдава през процепа на вратата. Като го видя колко е хубав и едър, почти съжали, че не прие поканата му. Но се опита да не мисли колко е впечатляващ, колко широки са раменете му и каква топлота струи от тъмнокафявите му очи. Но неволно пулсът й се учести.