Изведнъж всичко потъна в мъгла, главата й се завъртя и тя извика.
Трепереща, трескава се притисна към него.
— Моля те, Алекс — извика тя, хлипайки. — Искам те!
Той я целуна продължително и страстно. Когато езикът му проникна в устата й, тя усети в дъха му собствения си мирис. После горещият му, твърд член влезе между бедрата й, плъзна се в нея и я изпълни.
В началото Алекс се движеше бавно и я накара да обезумее от страст. После ускори темпото, забиваше се на тласъци, а тя го молеше да продължи вечно така.
— Развържи ме — примоли се Ники. — Искам да те докосна. — Струваше й се, че ще умре, ако не го направи.
Алекс мобилизира цялото си самообладание, за да остане пулсиращият му член в нея, докато той развърза копринените окови от китките й. С лек стон тя пъхна пръсти в косите му и придърпа устните му към своите. Езикът й се мушна в устата му и започна да я изследва толкова чувствено, че Алекс направо обезумя. Всичко потъна в мрак и те се понесоха в един свят, в който съществуваха само двамата. Той я желаеше така, като никога досега не бе пожелавал жена и тя го издигна до висини, каквито не бе и сънувал.
Мълвейки името й, той проникна още по-надълбоко в нея, докато двамата сякаш се сляха.
Щом усети как тялото й се стегна и портичката й се стесни, той не можа да се овладее. Изля се в нея в момента, когато тя извика от удоволствие. Ръцете й обгърнаха шията му, придърпаха го до нея и малкото й тяло прилепна толкова плътно до неговото, сякаш вече нищо не можеше да ги раздели.
Много бавно успяха да се върнат към реалността, но все още се чувстваха сами на света.
— Липсваше ми — прошепна тихо той.
— Да ми прости господ, но и ти ми липсваше. — Той се спусна надолу по тялото й, развърза копринените панделки от нозете й и пак легна до нея. После я взе в прегръдките си. Едва когато докосна с устни бузата й, забеляза, че е мокра от сълзи.
— Кажи ми какво ти е, скъпа — прошепна Алекс и я притисна още по-здраво.
Тя поклати глава и отвърна очи.
— Моля те.
Ники се опитваше да преглътне буцата, заседнала на гърлото й.
— Едва сега разбрах, че трябва да се боря не само срещу теб, но и срещу себе си.
Алекс изруга тихо. Гальовно отметна от лицето й медночервените къдри и прокара устни по бузата й.
— Време е да сложим край на това безумие. Ти ми принадлежиш. Не можеш да го отречеш. Ние се желаем, а по този начин аз мога да се грижа за теб.
Ники се обърна към него и го погледна в очите.
— Знам, че според теб правиш възможно най-доброто. За някоя друга може и да е така…
— Но за теб не е — допълни сухо той.
— Не. За мен не е. — Тя опря длан о бузата му. — Доказа неоспоримо, че те желая. На драго сърце признавам, че държа на теб. Но аз съм потомка на фамилията Сен Клер. Дедите ми са били едни от първите заселници по тези земи. Познаваше баща ми и знаеш колко горд човек беше. Никога не би постъпил недостойно. — Тя го погледна в очите. — Аз съм негова дъщеря, Алекс. Макар да съм жена, това не означава, че не знам кое е редно и кое — не.
— Нима твоето щастие… нашето щастие… не е по-важно от някакво абстрактно понятие за чест?
Тя го погледна така, сякаш не вярваше на ушите си.
— Няма щастие в безчестието.
Алекс не отвърна нищо, само я прегърна и притисна до сърцето си.
— Трябва да има — каза тихо той и изпи сълзите й с устни.
Но дълбоко в себе си съзнаваше, че тя е права.
Седемнадесета глава
Алекс почука силно на вратата. Около него се смееха и разговаряха мъже и жени, тръгнали на разходка по търговската улица. Минаваха карети и файтони, в които седяха всякакви хора, ирландски работници и аристократи, красиви мулатки и моряци, запътили се към пристанището.
Алекс почти не ги забелязваше. При второто му енергично почукване помощникът на Томас Деминг, Джаксън Търнър, отвори тежката дървена врата.
— Тук ли е Томас? — запита Алекс.
— Да, господин дьо Вилие. — Джаксън бе възпълен мъж на трийсетина години, с вече оредяла коса. — Ще му кажа, че сте дошли. — Той изчезна в един тесен, слабо осветен коридор с книжни лавици по стените и след няколко минути се завърна заедно с Томас.
— Радвам се да те видя, Алекс — поздрави го приятелят му. Двамата се ръкуваха и адвокатът го отведе в кабинета си, обширна стая с дървена ламперия, украсена с грамота в рамка и е маслена картина, изобразяваща кораб е издути от вятъра платна. Томас му посочи едно меко кожено кресло пред голямото си дъбово бюро и Алекс се отпусна тежко в него.