— Добре, така да е. — Трябваше все пак да постави въпроса. — Тя е хубавица и няма да е трудно да й се намери почтен съпруг.
— Мислиш ли, че ще можеш да се откажеш от нея? — запита рязко Томас. Алекс сведе очи.
— Повярвай ми, Томас, никак не ми се иска. Когато съм с нея се чувствам като в сигурно пристанище, далеч от всичките си проблеми.
Обича я, помисли си Томас. И Ники го обича. Вече бе убеден в това.
— Алекс, Ники не може без теб, както и ти без нея. При теб тя е защитена от всичко, което я е сполетяло през последните години. Помисли само какво й се случи, когато се опита да избяга.
— Значи мислиш, че трябва да я задържа при себе си — въпреки възраженията й?
— Тя е твоя, нали?
— А ако отново се опита да избяга?
— Сигурен съм, че ще успееш да я държиш под око, докато се примири със съдбата си. — И добави с приглушен глас. — Може вече да е забременяла от теб.
— Честно казано, и аз на това се надявах. Убеден бях, че ще приеме бъдещето, което й предлагам, ако чака дете от мен.
— Точно така — потвърди Томас.
Алекс стана и приятелят му го изпрати до вратата.
— Поне сега съвестта ти е чиста. Опита се да й намериш съпруг, който би одобрил, но не успя.
Алекс се засмя така доволно, че по бузите му се очертаха дълбоки трапчинки. Имаше чувството, че голямо бреме му е паднало от гърба.
— Благодаря ти, приятелю — рече той и тупна адвоката по рамото. — Ти имаш отговор на всички въпроси.
— Е, чак пък на всички… — той прекъсна по средата, защото на вратата се почука. Отвори и видя на прага Мишел Кристоф и леля й.
— Поканил съм гости на обяд — обясни той усмихнато на Алекс. — Уважаеми дами, моля заповядайте. — Мишел, облечена в шоколадовокафява рокля, пристъпи вътре, последвана от леля си. — Мадмоазел Кристоф, струва ми се, че познавате Александър дьо Вилие.
— Добър ден, мосю.
— А това е мадам Трепане, леля й…
— Приятно ми е, мадам — каза галантно Алекс.
— Бонжур, мосю — усмихна се презрително възпълната госпожа. Облечена бе в тъмнозелена рокля, затворена чак до брадичката и държеше ветрило, рисувано на ръка. Очевидно до нея бяха стигнали слуховете за най-новата му любовница — дъщерята на Етиен Сен Клер. Но при тази мисъл Алекс изпита по-скоро облекчение.
— Мисля, че е време да си вървя — рече той и подаде ръка на Томас. — Ще намина пак при следващото си идване в града.
След като се сбогува най-официално с двете гостенки, той тръгна надолу по улицата. Стори му се, че слънцето грее по-силно и въздухът е станал по-свеж. Приятно бе да съзнава, че още от самото начало е постъпил съвсем правилно, като се е грижил най-съвестно за Ники, предвид трагичните обстоятелства, в които бе попаднала. Е, не можеше да отрече, че това му донесе и огромно лично щастие.
Но той ще я направи не по-малко щастлива. Рано или късно Ники ще се убеди, че идиотската й гордост просто не може да се мери с общото им щастие. Като усети, че носи дете под сърцето си, ще се кротне и доброволно ще заеме почетното място, което той й отрежда в живота си. Дотогава ще направи всичко възможно, за да я задържи.
Струваше му се, че просто няма друг изход.
Докато се разхождаше, хванал под ръка Мишел и леля й, Томас непрекъснато размишляваше дали посъветва правилно приятеля си. Познаваше Алекс от години и никога не го беше виждал така безпомощен. Може той да е сляп, но Томас не е. Алекс бе влюбен в Никол. Предстоеше му да се ожени за Клариса — просто нямаше друг изход. Но докато Ники му е любовница, ще е безкрайно щастлив.
Но как ще се чувства самата Никол?
Младият мъж реши, че съветът му ще е добър и за нея. Нямаше никакво съмнение, че и тя обича Алекс. Но освен това тя си нямаше никого на света — без семейство и без пари девойката просто не можеше да се издържа. При последния си опит да се оправи сама беше попаднала в затвора. А и както каза, Ники може би вече бе бременна от Алекс.
Не, постъпих съвсем правилно, увери се той. Така поне ще останат заедно и макар Ники да страда поради глупавата си гордост, все някой ден Алекс ще я накара да се почувства щастлива.
Той погледна Мишел и сърцето му се изпълни с радост. Всеки има нужда да обича някого. И да бъде обичан.
— Какъв прекрасен ден — каза й той.
Мишел също му се усмихна и в красивите й зелени очи грейна блясък, който рядко бе срещал у други жени.
— Да, още отрано личи — рече тя и Томас пак си помисли, че е постъпил правилно.
Ники чакаше нетърпеливо Алекс да се завърне. Нямаше представа къде е отишъл. Може би точно така се отнасят мъжете с любовниците си.
В меката си рокля от мерино, обшита с коприна, тя седеше на светлосинята софа в салона и тъкмо се опитваше да се съсредоточи върху един Шекспиров сонет, когато Алекс отвори вратата. Като подаде на Фредерик цилиндъра си с тясна периферия, той влезе при нея усмихнат, свирукайки си. Изглеждаше далеч по-щастлив от днес сутринта. Направо сияеше от радост.