— Тя е крадла — извика Фортие. — Никой няма да даде повече за нея.
— Не съм крадла! — викна — момичето. — Не съм! — В отговор получи втора звънка плесница.
— Затваряй си устата! — кресна й аукционерът и я хвана грубо за ръката. — А сега се усмихни на господин Фортие.
Когато пусна ръката й, момичето гордо се изправи. То огледа мъжа, сякаш да прецени доколко държи на нея, извърна се отново към жената, която пак закима отрицателно, и направи лек реверанс. Така очарователно му се усмихна, сякаш слънцето отново изгря иззад облаците.
— Господин Фортие — заяви момичето с меден глас. — Благодаря ви, че оказвате внимание на толкова жалко създание като мен.
Алекс забеляза както изисканата й реч, така и лекото убождане спрямо Фортие. Прозвучалото презрение опровергаваше думите й.
Но едва не му убягнаха сълзите й.
Когато завъртя глава, те проблеснаха като дъждовни капки по нежните й бузи.
— Хиляда и двеста — извика Алекс и сам не повярва на ушите си.
— Хиляда и четиристотин — отвърна Фортие. Като хвърли пренебрежителен поглед към Алекс, той отново се втренчи жадно в момичето и с това потвърди опасенията на младежа, че я иска само за леглото си. Във Френския квартал бе добре известно, че Фортие си пада по млади, девствени момичета, почти деца. А за тази направо му потекоха лигите.
— Две хиляди — обяви Алекс и тълпата притаи дъх. Само веригите на затворниците подрънкваха в тишината.
Фортие се засмя късо, но смехът му прозвуча пресилено.
— Не знаех, че си падате по толкова млади мръвки. Само да знаех… — Той присви нехайно рамене, но в очите му се четеше гняв.
— Доведете я след час при каретата ми — нареди Алекс на аукционера, без да обръща внимание на мръсните забележки на Фортие. — Оставил съм я на Роял стрийт, пред номер двайсет и едно. Там ще получите платежното нареждане.
Аукционерът кимна и един дебел стражар отведе момичето.
Още преди то да изчезне от погледа му, Алекс съжали за стореното.
— Какво ти стана? — запита Томас с лека насмешка, от което Алекс се ядоса още повече на себе си.
— И аз не знам. Понякога сам на себе си се чудя.
Томас реши, че е по-добре да смени темата.
Мъжете се изкачиха по каменните стъпала и влязоха в елегантните помещения на хотела. Сен Луи бе гордостта на Ню Орлиънс. Импозантният му купол се издигаше над града и се виждаше отдалеч.
— Май наистина трябва да ти поръчаме едно питие — каза Томас. — Виждам, че имаш нужда.
Алекс бутна тапицираната кипарисова врата към бара малко по-силно, отколкото трябваше и седна на една маса. Около тях се носеха спокойни разговори и гръмък мъжки смях. Някоя играеха на карти, други седяха на големия тезгях от махагон, украсен е дърворезба.
Алекс почти не ги забелязваше. Беше действал импулсивно и дори не можеше да разбере по какви подбуди. Сега ще трябва да плаща.
— Обещах на Лизет да я заведа на вечеря. Мислиш ли, че ще й хареса да прекара времето с новата слугиня в Бел Шен?
— На, твое място аз не бих посмял и да я попитам. Без това ти се сърди заради предстоящия годеж.
— Това го оправих, като й подарих няколко нови бални рокли и й обещах разходка с парахода по реката. — Малко жени можеха да устоят на удоволствието от лукса в „Куин“, най-комфортния параход, пътуващ по Мисисипи. — Аз инвестирах в момичето две хиляди долара. Може би беше глупаво, че го сторих, но си заслужава парите.
— Защо не я оставиш да прекара нощта в ареста?
Само при мисълта за това Алекс потръпна. Сякаш сам бе изпитал плесниците, които момичето получи на подиума — добре можеше да си представи на какви жестокости е била подложена в гъмжащия от плъхове затвор.
— Тя вече принадлежи на Бел Шен. Искам да започне работа час по-скоро.
Томас се усмихна. Алекс се преструваше на груб, но той добре знаеше какви усилия полага, за да се държи добре с работниците. Всяко семейство притежаваше собствена колиба, градинка и кокошки. Работниците му ходеха на църква, спазваха християнските празници, женеше ги свещеник и никога не разлъчваха членовете на семействата. На Бел Шен робите печелеха колкото ратаите и всички получаваха надбавка за добри постижения.
Другите собственици на плантации протестираха срещу прогресивните възгледи на Алекс, но семейство дьо Вилие бе влиятелно и се ползваше от години с голям авторитет. Само малцина си позволяваха да надигнат глас срещу него.
Един от тях бе Валкур Фортие.
— Всеки случай успя да доведеш Фортие до бяс — каза Томас, след като отпиха от хубавия коняк.