Пристегна по-плътно вълнената си пелерина и погледна към покритото с облаци небе. Дори луната не осветяваше пътя й. Започна да ръми, вятърът шибаше пелерината й. Тръпки я побиха. Прекоси зеленчуковата градина и излезе през тежката дървена порта. Тихичко се спусна по пътя към централната улица, където смяташе да спре някой файтон.
Само след няколко метра чу зад себе си тежки мъжки стъпки. Ники усили крачка. Вятърът развяваше пелерината й. Чу, че още един човек се присъедини към първия. Ники съвсем се уплаши и хукна. Минаваше полунощ и газовите фенери бяха угасени, така че и в центъра не успя да се спаси от мрака.
Както и от стъпките, които сякаш отекваха в нея.
Кой може да е? — питаше се отчаяно тя, като тичаше все по-бързо и по-бързо. Едва ли Алекс е наел допълнителна охрана.
Вече я настигаха. Ники сви вляво, за да се изплъзне от единия, но пелерината й се заплете в клонките на храст и другият мъж й препречи пътя.
— Пуснете ме! — извика тя, когато желязната му ръка я хвана през кръста. Отбраняваше се и отчаяно се опитваше да се отскубне, но хватката му само се затегна. Така безмилостно я стискаше, че я заболяха ребрата и ръцете.
Не може да са хора на Алекс! — разбра с ужас тя. Това бе последната й ясна мисъл, защото в следващия момент притиснаха бяла памучна кърпа към носа и устата й и тя потъна в безсъзнание.
Ники усети нещо топло на бузата си и отвори очи. Премигна срещу силната слънчева светлина, усети как пулсират слепоочията й и проследявайки лъчите, видя насреща си прозорец с решетка, образуваща сложна желязна плетеница.
Огледа се и видя, че се намира в бяла варосана стая, обзаведена оскъдно с дървени мебели в испански стил. В единия ъгъл имаше резбован стол с кожена тапицерия, а в другия — глинена ваза със сухи върбови клонки. Лежеше в широко легло под балдахин. Без да обръща внимание на тъпата болка в слепоочията си, Ники спусна крака на студения под.
Едва тогава забеляза, че вместо вълнена рокля има на себе си бяла памучна нощница. Потръпна при мисълта кой ли я е преоблякъл.
Къде беше, за бога? И какво смятаха да правят с нея? Тя потисна паническия си страх и се приближи до прозореца. През плетениците на решетката, които изключваха всяка възможност за бягство, видя градина, заобиколена с високи зидове. Между храстите имаше алеи, застлани с червени плочки, а в средата се виждаше шадраван.
За разлика от снощните й преживявания, които изплуваха ярко в съзнанието й, тази гледка бе просто успокояваща.
Къде съм? — запита се отново тя. Но нямаше кой да й отговори. Като обиколи стаята, забеляза скъпа морскосиня рокля с кадифена яка и маншети. Окачена бе на старинен шкаф. От пръв поглед разбра, че ще й стане. Пулсът й се учести, докато заби също тъй силно, както болката в слепоочието.
Някой наистина доста се бе потрудил. Но откъде е научил за плановете й? Нима са я дебнели от мига, когато се настани в града? Или Алекс е измислил всичко това, за да я накаже за опита да избяга?
Като видя до роклята старателно подредена купчина бельо, тя побърза да се облече и отвори вратата. За нейна изненада тя се оказа отключена. Коридорът бе също тъй варосан и подреден в испански стил.
— Господарят ви очаква долу.
Ники рязко се обърна и видя едра негърка, която стоеше до другата врата.
— Кой? — попита тя. — Кой ме очаква?
— Фортие — каза жената.
Стомахът на Ники се сви.
— Фелисиана — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото на слугинята, застанала до нея.
Без да добави нищо, негърката я поведе надолу към салона. Дългата й червена африканска роба се набра. Къщата миришеше едва доловимо на тамян.
— Почакайте тук.
След няколко минути, които й се сториха като часове, се появи Фортие. Носеше черни панталони за езда и бяла ленена ряза. Така се обличаше и Алекс, когато отиваше на полето. Но гърдите на Валкур изглеждаха тесни и кокалести. Високите скули изпъкваха сред резките черти на лицето му. Той протегна дългите си кафяви пръсти към ръката на Ники и тя инстинктивно се дръпна.
— Елате — каза той, без да обръща някакво внимание на явната й враждебност. — Сигурно сте гладна. Аз вече закусих, но вие трябва да хапнете нещо.
Говореше така, сякаш няма нищо необичайно в присъствието й. Тя бе просто негова гостенка.
— Защо ме доведохте тук?
— Доведох ви у дома.
Тя едва не отвърна, че Бел Шен е нейният дом. Красивата плантация, към която се бе привързала, някога няма да стане неин дом.
— Аз принадлежа на господин дьо Вилие — нима забравихте колко паря даде за мен?
— Не съм забравил. Ще му възстановя парите.
— Наистина ля мислите, че това ще му хареса? — запита смаяна тя.