— Няма значение. Вие трябваше още тогава да дойдете тук. Александър нямаше право да се меси.
Ники не отговори. Нямаше смисъл да спори.
Фортие я отведе в трапезарията, където ги очакваше богата трапеза. Стомахът й изкурка, като помириса току-що опеченото телешко.
— Като се нахраните, ще ви разведа из новия ви дом — каза той и я остави сама, но тя бе сигурна, че се навърта наблизо.
И така да е, все едно. Ники погледна крадешком към едрия, мускулест негър, застанал до вратата. Той не я изпускаше от очи. Принадлежеше на Валкур. И щеше да направи каквото му е наредил.
Сълзи бликнаха в очите й. Корабът й вече е отплавал, тя няма нито дрехи, нито пари, а по-добре да не мисли какво ще прави с нея Фортие. Мили боже, защо поне веднъж нещата не се подредят така, както си ги представяше?
Ники въздъхна дълбоко и стана. Няма да се предаде току-така. Няма да отстъпи, докато не рухне и последната надежда… Дотогава ще прави каквото й нареди Фортие. Нищо друго не й остава.
Съзнавайки, че ще има нужда от много сили, Ники опразни чинията. Когато свърши, Валкур влезе в стаята.
— Тръгваме ли? — запита той, но това не бе въпрос, а заповед.
Като вежлив домакин я разведе из цялата Фелисиана. Хиляда морена земя — почти колкото Бел Шен. Пътуваха в малка черна двуколка, теглена от красив кон с лъскав косъм. Валкур се държеше чаровно и въпреки резките си черти бе приятен на вид. Очевидно се гордееше с постигнатото. Трудно бе да се повярва, че е способен на жестокостите, за които й разказа Лизет.
— Четиридесет години бяха нужни, за да се превърне Фелисиана в това, което е сега. — Валкур посочи към полетата със захарна тръстика, простираща се чак до хоризонта. Работници прокарваха с дълги мачете широки просеки сред гората от стебла, а зад тях вървяха други и трупаха на колички тръстиката, за да я откарат в мелницата.
— Здравата сте поработили. Баща ви сигурно би се гордял с вас.
Валкур я погледна.
— Какво знаете за баща ми?
— Почти нищо. Чух, че бил много взискателен към вас. Ако беше жив, сигурно нямаше да остане разочарован.
В очите му просветна огънче, но докато тя се питаше какво ли означава, то угасна.
— Вечно бе недоволен.
След като разгледаха мелницата, което им отне цял следобед, те се завърнаха в къщата. Фасадата й също бе в испански стил. Покривът бе от червени керемиди, а балконите опасваха целия горен етаж. Боядисана бе в светложълто.
— Преди години наредих да построят крилото, в което живеете.
— След като се оженихте ли? — запита Ники и лицето на Фортие придоби сурово изражение.
— Да — отвърна той. — Вие ще спите в стаята, която бях отредил за Фелисиана Откакто тя си замина, никой не е спал в нея.
Ники се притесни.
— Защо тъкмо аз?
— А защо не? — сопна се той.
Когато влязоха вътре, Валкур я заведе до стаята на горния етаж, където я бе настанил. Ники спря нерешително пред вратата.
— Вечерята е в седем — заяви Фортие, без да обръща внимание на тревогите й. — Вътре има нови дрехи за вас. — Той се усмихна. Но не така приятелски и подкупващо както преди, а студено и цинично, тъй че тя прозря ясно намеренията му. — Добре ще е да си отдъхнете. Подготвил съм ви една незабравима вечер, в която вие… ще играете важна роля.
Стомахът й се сви на топка.
— Ще се видим на вечеря — каза той, отвори вратата, изчака тя да влезе и тихо я притвори зад нея.
Рьоне Бутийе видя как запалиха жълтите светлини в господарския дом, но изчака добре да се стъмни и едва тогава се промъкна при конете. Тъй като бе управител на конюшнята, нямаше нищо необичайно в това, да поязди навън, но Валкур Фортие бе изключително проницателен човек. А Рьоне се страхуваше от него. Призляваше му само при мисълта, че може да го хванат.
Но господарката на Даниел бе в опасност. И ако не направи нещо, можеше да е сигурен, че сватбата ще му се размине.
Избра един кротък, кафяв кон, който сигурно ще позволи да го изведе, без да се разцвили, метна се на гърба му и пое към Бел Шен. Не ще и дума, здравата я оплеска, като помогна да отвлекат Ники. Но не е мерзавец и ще помогне да се оправят нещата. Може би мосю дьо Вилие ще разбере защо го е направил и ще му повярва, че наистина не е искал да стане такава беля.
Рьоне си спомни с неудоволствие как веднъж едрият французин побесня. Някой бе наранил умишлено един от елегантните му коне. Само с един удар му разби челюстта — не че оня не си го беше заслужил. Рьоне си представи много ясно какво ще се случи на оня, който посегне на любовницата му.
Той потрепери. Не знаеше от кого да се страхува повече — от Валкур Фортие или от херцог Ерихонски.