Двадесета глава
— Хареса ли ви вечерята? — запита Фортие, повдигайки едната си вежда. Ники седеше до него в трапезарията под тежък полилей от дърво и ковано желязо. Дебели греди подпираха тавана над главите им.
— Да — отвърна тя нервно. — Беше прекрасна.
— Но далеч не тъй прекрасна като вас — Тъмните му очи се впиха в гърдите й, подаващи се от дълбоко изрязаното деколте на роклята.
Тя бе от коприна с аквамаринов цвят и най-фини белгийски дантели. Стоеше й като излята. Тя я огледа и установи, че малко са я скъсили и са я отпуснали в бюста. Сигурно е принадлежала някога на Фелисиана. Тази констатация само засили ужасните й предчувствия.
— Благодаря. — Дотук вечерята бе преминала гладко и чарът на Валкур почти бе разсеял опасенията й. Вече не се учудваше, че Лизет се е влюбила в него.
— Като джентълмен трудно мога да приема благодарности от една дама за това, че съм казал чистата истина.
Ники извърна очи, защото не искаше да го окуражава. През целия следобед се бе чудила само как да избяга. Но спалнята й нямаше втори изход, а коридорът се охраняваше неизменно от един слуга. Опитала бе да изпрати вест на Рьоне, годеника на Даниел. Но дебелата негърка, която помоли да занесе писмото, само й обърна безмълвно гръб.
Дори сега виждаше колко безшумно се движат слугите на Фортие и как треперят пред него. Явно всички се страхуват от този мъж, помисли си тя. Тя също, разбира се. Дори умираше от страх. Но бе по-различно от старите й страхове. Този мъж не бе призрак от миналото й, той бе от плът и кръв, и тя смяташе да се бори с него.
Фортие завъртя тежкия пръстен със сапфир върху безименния пръст на лявата си ръка.
— Александър отне ли девствеността ви? — попита той тъй спокойно, сякаш си говореха за времето.
Ники вдигна учудено глава, после се смути и накрая побесня.
— Не разбирам вас какво ви засяга това.
Мургавата кожа на скулите му се изопна.
— Отговорете ми — настоя той с тих, мек глас, който ни най-малко не я успокои.
— Да. — Трябва да се измъкна оттук! — помисли си Ники. Цялата вечер бе търсила с поглед някаква възможност за бягство. Но всеки път той сякаш отгатваше мислите й. Явно те само засилваха радостта му от онова, което предстоеше.
Той пак се усмихна.
— Ще ни поднесат шерито и брендито горе в кабинета ми.
И като кимна на посивелия роб, който стоеше до вратата, Валкур отдръпна стола си и й подаде ръка. После я изведе от стаята.
Когато тръгнаха нагоре по стълбата, Ники се дръпна.
— Накъде отиваме?
— Към кабинета ми — повтори той и продължи нагоре.
— Но…
— Горе е.
Ники се огледа. От двете страни на тежката входна врата стояха двама негри. Един трети слуга бе застанал на няколко крачки вляво от нея.
— Вървим ли? — запита Фортие и я хвана още по-силно за ръката.
Ники облиза нервно устните си.
— Ако предпочитате, двамата ще ви хванат под мишница и ще ви завлекат догоре — каза той, като ги посочи с поглед.
Ники изопна гръб и вирна брадичка.
— Нямам нужда нито от тяхната помощ, нито от вашата. — Опита се да се отскубне, но Валкур така стисна ръката й, че тя едва не извика.
— Една чашка шери ще успокои нервите ви.
„Най-добре ще се почувствам, когато се озова надалеч от теб“ — помисли си Ники.
Горе Фортие дръпна резето на една тежка дървена врата и я въведе в едно помещение, което явно бе обзаведено за мъж и сигурно наистина му служеше за кабинет. В първия миг тя изпита облекчение. Но когато затвори вратата и я залости отвътре, сърцето й заби бясно.
— Сигурен съм, че вечерта ще ви се стори… забавна — каза той и взе от бюрото чашата шери, поставена до коняка на бюрото му. Подаде й я и Ники отпи една глътка, за да се успокои.
Валкур изпи брендито си, усмихвайки й се над ръба на чашата. После я остави, отиде за нейна изненада до отсрещната стена, покрита с книжни лавици и посегна между два тома, подвързани с кожа. С метално проскърцване се задейства един лост и цялата стена се отмести. Отзад се появи друга стая, което изглежда му служеше за спалня.
— От другата страна се преминава в стаята на Фелисиана. Исках винаги да съм колкото може по-близо до нея, затова разположих кабинета си тук. Много е практично, не намирате ли?
Ники се дръпна с разтуптяно сърце до вратата, без да откъсва поглед от спалнята, огряна от светлината на свещите. От отсрещната стена я гледаше един портрет на Фелисиана, усмихната леко с меките си, рубинено червени устни. Съпругата на Фортие бе нарисувана в същата рокля, която носеше Ники сега.
— Елате — заповяда й Фортие и протегна към нея костеливата си ръка. Ники не се помръдна. Така бе приковала очи в портрета, че почти не забелязваше огромното легло с балдахин, разположено на едната стена и дебелите килими на пода.