Потънал в объркани мисли, Глекен неусетно бе свалил меча. Виждайки това, Рашалом се усмихна. И тази усмивка се превърна във финалния подтик.
За Магда! — помисли си Глекен и вдигна острието. В този миг слънцето изскочи зад далечните върхове и го удари в очите. През ослепителната светлина, той видя, че Рашалом се хвърля към него.
Едва сега Глекен осъзна, защо Рашалом е бил толкова приказлив, защо така упорито се бе старал да печели време и бе позволил да се доближат до него — очаквал бе слънцето да изгрее зад гърба му и да блесне в очите на Глекен. и сега Рашалом бе предприел своя ход, последен, отчаян опит да премахне Глекен и дръжката от крепостта, като го блъсне от ръба на кулата.
Той се появи ниско под острието на меча, с протегнати напред ръце. Глекен нямаше накъде да отстъпва — нито да се отдръпне встрани. Единственото, което можеше да стори бе да стегне мускули и да вдигне меча нагоре, докато ръцете му се изправиха над главата. Глекен знаеше, че така равновесието му зависи само от една малка точка, но бе отчаян също като Рашалом. Всичко трябваше да свърши тук и сега.
Когато ударът дойде — и ръцете на Рашалом го блъснаха със страшна сила в гърдите — Глекен почувства, че отхвърча назад. В този миг събра сили и заби острието в незащитения гръб на Рашалом, пронизвайки тялото му. Гневен писък излетя от устата на Рашалом, той опита да се изправи, но Глекен не пускаше меча, докато падаше назад.
Двамата се отлепиха от ръба и се понесоха надолу.
Глекен откри, че е неестествено спокоен, докато летяха към клисурата под тях, вкопчени един в друг пред неизбежния край. Той беше победил.
И бе загубил.
Писъкът на Рашалом секна. Огромните му, черни очи се изцъклиха в Глекен, отказвайки дори сега да повярват в предстоящата гибел. И изведнъж той започна да се сбръчква — руническият меч поглъщаше тялото и същността му, докато падаха. Кожата на Рашалом изсъхна, обели се, напука се и се разпадна. Пред очите на Глекен, неговият древен враг се превръщаше в прах.
Когато наближиха слоя мъгла, Глекен погледна встрани. Зърна за миг ужасеното лице на Магда, която все още бе на моста. Понечи да вдигне ръка за последен поздрав, но мъглата го обгърна.
Магда гледаше към двете фигури на върха на кулата. Бяха съвсем близо, почти се докосваха. Видя как се озарява в пламък червената коса на Глекен, когато върху нея попадна светлината на изгряващото слънце, зърна и блясъка на метал, сетне двете фигури се сблъскаха. Извиха се в ужасяващ танц на самия ръб. А след това се понесоха надолу.
От устата й се откъсна писък, който се сля с вопъла на едната от двете падащи фигури, които след миг се изгубиха в мъглата.
В продължение на няколко безкрайно дълги минути Магда стоеше неподвижно. Не можеше дори да си поеме дъх. Глекен и Рашалом бяха паднали заедно и бяха погълнати от мъглата в клисурата. Глекен беше паднал! И тя бе проследила безпомощно неговият предсмъртен скок.
Замаяна, Магда пристъпи до парапета и се загледа в мястото, където бе изчезнал мъжът, значещ толкова много за нея. Умът и тялото й бяха напълно безчувствени. Мрак забулваше периферното й зрение, заплашвайки да я скрие в пелената си.С усилие на волята тя прогони ужасяващата летаргия, желанието да се надвеси напред и по-напред през парапета, да полети отвъд и да се съедини с Глекен. Тя се обърна и затича по моста.
Не е истина! — блъскаха се мислите й в такт със забързаните й стъпки. — Не е възможно да загубя и двамата! Първо татко, а сега и Глекен — не е възможно да изгубя и двамата наведнъж!
Тя напусна моста и сви вдясно, към задънения край на клисурата. Глекен бе оцелял след първото падане в пропастта — може би ще оцелее и сега! Нека е така! Но този път беше паднал от много по-високо! Тя се плъзна надолу по камъните, без да обръща внимание на изранената си, изподраскана кожа. Слънцето, макар и недостатъчно високо за да освети клисурата, вече стопляше въздуха в прохода и прогонваше мъглата. Тя затича по дъното на клисурата, препъваше се, падаше, ставаше и отново се втурваше напред, с максималната скорост, която й позволяваше пресечената местност. Докато минаваше под моста, трябваше да прогони мисълта за безжизненото тяло на баща й, лежащо някъде над нея. Пресече реката и се отправи към подножието на кулата.
Задъхана, Магда замря и бавно се завъртя, търсейки с трескав поглед сред камънаците за някакъв признак на живот. Не забеляза никой… нищо.
— Глекен? — гласът й прозвуча уплашено, пресипнало. Тя повика отново: — Глекен?
Никакъв отговор.
Трябваше да е някъде тук!
Нещо проблесна недалеч от нея. Магда се втурна натам. Беше мечът… или това, което бе останало от него. Острието бе разтрошено на безброй парчета, сред които се въргаляше дръжката, лишена от златно-сребърното си покритие. Магда бе завладяна от усещането за невъзвратима загуба. Тя вдигна дръжката и плъзна ръка по изподраната й мътносива повърхност. И дръжката бе станала жертва на обратимата алхимия, превръщайки се в олово. Магда се стараеше всячески да не се поддава на вътрешната си увереност, но дълбоко в себе си знаеше, че дръжката е изпълнила целта, заради която е била изработена.