Рашалом бе мъртъв, а следователно и от дръжката вече нямаше никаква необходимост. Нито от човека, който я носеше.
Този път няма да има чудо.
Магда изплака от мъка, безформен звук, който се откъсна от устните й неволно и продължи докато имаше въздух в дробовете й. Звук пропит с отчаяние и страдание, отекващ в стените на крепостта и клисурата, ечащ надалеч в планинския проход.
И когато и последната следа от него изчезна, тя остана неподвижно със сведена глава и хлътнали рамене, жадуваща да заплаче, но изплакала всичко в себе си, жадуваща да се нахвърли върху онзи или онова, което е виновно за случилото се, жадуваща да закрещи от гняв и сляпа несправедливост за всичко това, но изпепелена отвътре докрай за да стори каквото и да било, освен едно — да стене с пресъхнал, кънтящ глас направо от сърцевината на своето същество.
Незнайно колко дълго остана Магда там, търсеща някаква причина, която да я накара да си тръгне и да продължи да живее. Нищо не й бе останало. Всичко, на което държеше в този свят и бе отнето. Не можеше да измисли дори една едничка причина…
Все пак трябваше да има. Глекен бе живял толкова дълго, но никога не бе губил волята си за живот. Той се бе възхищавал от смелостта й. Дали щеше да е проява на смелост, ако сега се откаже от всичко?
Не. Глекен сигурно би искал тя да живее. Всичко което бе той, всичко заради което дишаше бе в името на живота. Дори смъртта му бе посветена на живота.
Тя притисна дръжката към гърдите си, докато плачът й секна, после се обърна и тръгна без да знае къде отива и какво ще прави, но вече уверена, че все някак ще открие причината да продължава.
А дръжката ще задържи. Тя бе всичко, което й бе останало.
ЕПИЛОГ
Жив съм.
Седеше в мрака и опипваше тялото си, за да се увери, че все още съществува. Рашалом бе изчезнал, превърнал се в шепа прах, която вятърът разпръсна. Най-накрая, след безкрайно дълго време, Рашалом вече не съществуваше.
А аз все още живея. Защо?
Беше пронизал мъглата и се бе стоварил върху назъбените камъни със сила, която би трябвало за изпотроши всички кости в тялото му. Острието се бе счупило, дръжката отлетя встрани.
Но въпреки това беше жив.
В мига на удара бе почувствал, че нещо го напуска, а после бе зачакал смъртта.
Но тя не идваше.
Десният крак го болеше нетърпимо. Но можеше да вижда, да чувства, да диша. Но можеше да чува. Когато долови през мъглата приближаващите се стъпки на Магда, той успя да се довлече до каменната плоча в подножието на крепостта, вдигна я и се претърколи вътре. Затаи дъх, докато викаше името му, запушил уши, за да не долови болката и отчаянието в гласа й, борещ се с желанието да й отвърне, но неспособен да го стори. Не още. Докато не е напълно сигурен.
Ето че тя пресече обратно потока. Той избута каменната плоча и опита да се изправи. Десният крак отказваше да поеме тежестта му. Дали бе счупен? — никога досега не беше чупил кост. Неспособен да върви, той запълзя към реката. Трябваше да погледне. Трябваше да знае, преди да предприеме каквото и да било.
На брега се поколеба. Виждаше отражението на яркосиньото небе в спокойната вода под него. Дали ще види нещо повече, когато се надвеси над нея?
Моля те, обърна се в мислите си към Силата, на която бе служил и за която може би вече не съществуваше. Моля те, нека това да е краят. Остави ме да изживея остатъка на дните си като обикновен човек. Нека остарея поне с тази жена, вместо да виждам как лицето й се набраздява от бръчки, докато аз оставам млад. Нека това да е краят. Изпълних задачата си. Пусни ме на свобода!
Той стисна зъби и се надвеси над водата. Отдолу го гледаше изтерзан червенокос мъж с блестящи сини очи и мургава кожа. Неговото отражение! Можеше да се вижда! Бяха му върнали собственото му отражение!
Радост и облекчение нахлуха в душата му. Всичко свърши! Най-сетне, всичко свърши!
Той вдигна глава и погледна бавно отдалечаващата се в клисурата фигура на жената, която обичаше както никоя друга през целия си дълъг живот.
— Магда!
Опита се да се изправи, но проклетият крак отказваше да му служи. Сега вече можеше да разчита само на собствените си сили, за да оздравее.