Магда се замисли над въпроса. Колко типично за баща й — вечния учител, неизменния Сократ на всяка ситуация, готов да задава въпрос след въпрос, докато доведе събеседника си до желаното заключение. Магда винаги се дразнеше от подобни разговори и се мъчеше да ги приключи колкото се може по-скоро. А в момента бе толкова напрегната, че едвам се сдържаше.
— За да съм твоя болногледачка, както винаги — тросна се тя. — Какво друго? — съжали за думите си в мига, когато ги произнесе, но баща й сякаш не я бе чул. Беше прекалено погълнат от онова, което искаше да й каже, за да я чуе.
— Да! — прошепна той в отговор. — Точно това исках да си помислят. — Но всъщност, това е едничкият ти шанс да се измъкнеш от страната! Когато пристигнем в Дину, бих искал при първа възможност да избягаш и да се скриеш в планината!
— Татко, не!
— Слушай ме! — прекъсна я той и се наведе към ухото й. — Никога няма да ни се отдаде друг подобен случай. Много пъти сме били в Алпите. Познаваш добре прохода Дину. Наближава лятото. Ще се скриеш за известно време, после ще поемеш на юг.
— Накъде?
— Не зная — където и да е! Само се измъкни от тази страна! Иди в Европа! В Америка! В Турция! В Азия! Където и да е, просто се махни!
— Самотно пътуваща жена във военно време — изрече Магда, като се стараеше да прикрие укора в гласа си. Баща й бе загубил способността си за трезво разсъждение. — И докъде мислиш ще стигна?
— Трябва да опиташ! — устните му трепереха.
— Татко, какво има?
Той се загледа през прозореца и когато отново се извърна към нея, гласът му бе едва доловим.
— Свършено е с нас. Ще ни пометат от лицето на тази земя.
— Кой?
— Нас — евреите! Няма надежда — поне в Европа. Може би някъде другаде.
— Не бъди толкова…
— Така е! Гърция току що се предаде! Осъзнаваш ли, че откакто нападнаха Полша преди година и половина, не са изгубили нито една битка? Никой не е в състояние да издържи срещу тях повече от шест седмици! Нищо не може да ги спре! И този безумец, който ги води се заканва да изтрие нашия народ от лицето на Земята! Нали чу слуховете от Полша — същото ще се случи и тук! Изтребването на румънските евреи се отлагаше досега само защото предателят Антонеску и ръководителите на Желязната гвардия се дебнат един друг. Но решат ли веднъж споровете си, не ни остава много надежда.
— Грешиш, татко — побърза да отвърне Магда. — Румънският народ никога не ще го позволи.
Той я погледна с блеснали очи.
— Не ще го позволи ли? А ние? Какво стана с нас? Протестира ли някой, когато правителството се зае да „румънизира“ еврейската собственост? Защо поне един от колегите ми в университета — и приятели от десетилетия — не се възпротиви срещу изгонването ми? Нито един! Нито един! А след това — дойде ли някой, за да види как съм? — гласът му трепереше. — Никой!
Той отново се обърна към прозореца и потъна в мълчание.
Магда отчаяно търсеше някаква дума с която да го успокои, но не намираше нищо подходящо. Не се съмняваше, че от очите му биха бликнали сълзи, ако болестта не бе го лишила от тази възможност. Когато баща й заговори отново, вече беше поуспокоен, но въпреки това не отделяше поглед от пейзажа навън.
— Съвсем скоро румънските фашисти ще ни предадат на своите германски приятели. Краят ни е близо!
Магда бе вперила поглед в тила на баща си. Колко огорчен и циничен бе станал в последно време. А защо да не стане? Беше повален от болест, която бавно и неумолимо стягаше тялото му на възел, сгърчваше пръстите му, превръщаше кожата му в чуплив пергамент, изсушаваше очите и устата му и все повече затрудняваше гълтането му. Ами кариерата му — въпреки дългите години в университета, въпреки, че бе ненадминат авторитет по румънския фолклор, въпреки че бе стигнал до поста заместник-декан на Историческия факултет, беше уволнен безцеремонно. Е, да, обясниха, че причината е в напредналия стадий на заболяването, но баща й знаеше, че го направиха, защото е евреин. Изхвърлиха го като мръсен парцал.
Така беше — здравето му се рушеше, не му позволиха да преподава и изучава румънска история — на която бе посветил живота си — а сега го гонеха и от дома му. И на всичко отгоре, трябваше да наблюдава как машината, създадена да унищожи неговия народ е готова да заработи и в тази страна. Идеше и редът на Румъния.
Естествено, че ще бъде огорчен! — мислеше си тя. Има пълното право да бъде!
И аз съм огорчена. Защото искат да унищожат моя народ. А значи и мен.
Не, не и нея. Това не биваше да се случи. Нямаше да позволи. Магда почувства тежест в гърдите си. Откакто майка й бе починала преди единадесет години, върху плещите й се бе стоварило непосилно бреме. Трудно бе да си жена в този свят. Трудно беше ако си омъжена, още по-трудно — ако не си, защото нямаше на кого да се опреш, кой да застане на твоя страна. Почти невъзможно бе за една жена да реализира някакви амбиции извън домакинството. Ако си омъжена — гледай си семейството, ако пък не си — в теб намират нещо съмнително. А ако си еврейка…