Тя погледна крадешком към седналите отсреща жандармеристи. Защо не ми позволяват да оставя нещо от себе си в този свят? Не кой знае какъв белег… поне малка драскотина. Моята книга с песни… едва ли ще е кой знае колко популярна, но може би някой ще я разтвори след стотина години и ще изсвири една от песните вътре. И когато песента свърши… музикантът ще затвори книгата и тогава ще прочете името ми на корицата. В този миг аз ще живея отново. Музикантът ще узнае, че песента е съхранила за него Магда Куза.
Тя въздъхна. Не биваше да се предава. Още не. Всичко се бе преобърнало наопаки и заплашваше да става още по-зле. Но не беше свършило. Поне докато не е изгубила надежда.
Но тя знаеше, че само гола надежда не е достатъчна. Трябваше да има още нещо. Ала в началото стигаше и надеждата.
Влакът премина покрай лагер от ярко боядисани вагони, струпани край запален огън.
— Виж! — извика тя, надявайки се да подобри настроението му. Баща й бе отдавнашен любител на циганския фолклор. — Табор.
— Виждам — отвърна без никакъв ентусиазъм той. — Махни им за сбогом, и те са обречени като нас.
— Престани, татко!
— Истина е. Ромите също ще бъдат унищожени — за облекчение на властите. Те са свободни люде, привикнали на веселие, смях и празненства. Фашистката душевност не е в състояние да понася подобни неща. Те се раждат в сянката на фургоните, живеят без постоянен адрес, нито пък имат работа. Не използват дори едно и също име непрестанно, защото имат три — едно за пред хората, друго вътре в табора и трето — потайно, което майка им прошепва в ухото при раждане, за да прогони дявола. За фашистите те са изчадия адови.
— Може би — каза замислено Магда. — А какво ще кажеш за нас? И ние ли сме изчадия?
Най-сетне баща й откъсна очи от прозореца.
— Не зная. И не мисля, че някой знае със сигурност. Ние сме добри и послушни граждани — там където ни има. Предприемчиви сме, умели в търговията, плащаме си данъците. Може би тук ни е слабото място. Просто не зная — той поклати глава. — Не веднъж съм мислил върху това. Не мога да разбера. Така както не мога да разбера защо трябва да ни откарат насила в прохода Дину. Единственото забележително нещо там е крепостта, но тя по-скоро би заинтересувала такива като мен и теб. Не и германците.
Той се облегна назад и затвори очи. Малко след това се унесе в сън и тихичко захърка. Спа през целия път до Плойещи, събуди се за малко източно от Флорещи и после отново потъна в сън. През това време Магда разсъждаваше върху онова, което ги очаква и се чудеше какво биха могли да искат немците от баща й. И то точно в прохода Дину.
Влакът се поклащаше равномерно и тя неусетно се унесе в познатите мечти — как се омъжва за някой красив, любещ и интелигентен мъж. Ще имат много пари, но няма да ги дават за бижута и скъпи дрехи — за Магда това бяха дрънкулки без значение — а за книги и пътешествия. Ще живеят в къща, която ще прилича на музей — натъпкана с предмети, ценни единствено за тях двамата. И тази къща ще е построена в някоя далечна страна, където никой не го е грижа дали си евреин. Мъжът й ще е брилянтен учен, а тя ще стане известна и уважавана заради музикалните си аранжименти. Татко също ще живее при тях, под наблюдението на най-добрите лекари и сестри.
На устните на Магда се появи слаба, измъчена усмивка. Празни фантазии — ето какво бе всичко това. Вече й беше твърде късно да се омъжва. Беше на тридесет и една — възраст, на която никой подходящ мъж не би я избрал за съпруга и майка на децата му. Ставаше само за любовница. На това, естествено, не би се съгласила никога.
Преди повече от десет години си имаше един приятел — Михаил — студент на баща й. И двамата изпитваха влечение един към друг. Сигурно накрая щеше да излезе нещо от тази история, но неочаквано бе умряла мама и се наложи Магда да отделя цялото си време за баща си. Михаил бе останал забравен. Нямаше избор — баща й бе направо съсипан от внезапната смърт на мама и само Магда можеше да му вдъхне сила за живот.
Магда докосна тънкия златен пръстен на ръката й. Спомен от мама. Колко по-различно щеше да е всичко, ако сега тя бе жива.
Често си спомняше за Михаил. Беше се оженил малко след това и сега имаше три деца. А Магда си имаше само баща.
Всичко се бе променило след смъртта на майка й. Магда не можеше да обясни как се е случило, но постепенно баща й се превърна в смисъл на нейния живот. И макар че в онези първи дни все още бе заобиколена от мъже, тя почти не ги забелязваше. Вниманието и чувствата им към нея бяха като капчици попаднали върху стъклена статуетка, неприети, неабсорбирани и оставящи само неясна мъглява следа след като се изпарят.