Следващите години прекара бореща се между желанието да бъде необикновена и чудата и същевременно да получава всичко онова, от което би имала нужда една млада жена. Но сега вече бе твърде късно. Нищо хубаво не я чакаше напред — знаеше го от ясно по-ясно.
А колко различно би могло да е всичко! И по-добро! Ако мама не бе умряла. Ако татко не бе се разболял. Ако не беше се родила еврейка. Последното никога не бе посмяла да произнесе пред баща й. Щеше да посрещне думите й с гняв. Но тя наистина го мислеше. Ако двамата с него не бяха евреи и сега нямаше да пътуват с този влак, татко щеше да си работи в университета, а бъдещето нямаше да изглежда като мрачна бездна пълна със заплахи и безнадеждност.
Равнината навън постепенно бе изместена от хълмове и влакът пое бавно по склона. Слънцето вече грееше над Алпите, когато поеха по последния хълм преди Кампина. Когато минаваха покрай нефтените кули на малката рафинерия Стяуа, Магда се зае да облича баща си в пуловер. Веднага щом приключи, привърза косата си с кърпа и после отиде в задната част на вагона за да докара количката. По-младият от двамата жандармеристи я последва. През целия път чувстваше очите му върху тялото си. Колкото повече се отдалечаваха от Букурещ,, толкова по-дръзки ставаха тези погледи.
В мига, когато Магда се наведе да изправи седалката, тя усети ръцете му да опипват талията й през дебелата вълнена пола. Едната от тях се плъзна под полата й и после се стрелна нагоре между краката. Стомахът й се сви от уплаха, тя се извърна към него и с мъка се сдържа да не впие нокти в лицето му.
— Мислех, че ще ти хареса — рече той и се притисна към нея, обгръщайки я с ръце. — За еврейка не изглеждаш зле, а по очите ти познавам, че си падаш по-истинските мъже.
Магда го погледна. Беше всичко друго, но не и „истински мъж“. На възраст бе не повече от двадесет годишен, горната му уста бе покрита с едва набол мъх, а якичката му чернееше от мърсотия. Той я тласна назад, притискайки я към вратата.
— Отзад е багажното. Да отидем там.
— Не — рече Магда, стараейки се да изглежда равнодушна.
— Тръгвай! — той я побутна по-силно.
Докато търсеше изход от ситуацията, тя с мъка преглътна отвращението от неговото докосване. Трябваше да отвърне нещо, да се съпротивлява, но се страхуваше, че така само ще го предизвика повече.
— Не можеш ли да си намериш момиче, което да те иска? — попита тя, като го погледна право в очите.
— Разбира се, че мога — премигна той.
— Тогава защо насилваш тези, които не искат?
— Когато свърши ще си ми благодарна — захили се той.
— Сигурен ли си?
За миг издържа на втренчения й поглед, после сведе очи. Магда не знаеше какво ще последва. Но бе твърдо решена да се разкрещи и да се опита да го ритне, ако жандармеристът продължи да нахалства.
Влакът се разтресе и забави скорост със скърцане. Навлизаха в района на Кампина.
— Няма да имаме време — рече той и погледна към постройките на гарата, които се плъзгаха бавно отвън. — Жалко.
Спасена. Но Магда предпочете да замълчи. Искаше й се да въздъхне облекчено, но не смееше.
Младият жандармерист се отдръпна, приглади коса и рече, сочейки през прозореца:
— Сигурен съм, че щеше да предпочетеш мен, пред тях.
Магда се наведе и погледна навън. Зърна на перона четирима войници облечени в черни униформи и краката й се подкосиха. Достатъчно бе слушала за SS, за да ги познае още при първата среща.
12
Карабурун, Турция
вторник, 29 април
18.02
Червенокосият стоеше изправен на вълнолома, усещайки топлината на залязващото слънце по лицето си. Черно море. Глупаво име. Беше синьо на цвят и приличаше на океана. Зад него се издигаха двуетажни тухлени къщурки, струпани на самия бряг, а червените им керемидени покриви пламтяха като алената пътека на залеза.
Не беше никак трудно да си намери лодка. Макари улова по тези места да бе винаги богат, рибарите оставаха бедни. Прекарваха живота си в борба да изкарат прехраната.
Вместо бързоходния катер, сега разполагаше с една разядена от сол рибарска ладия. Далеч не онова, от което се нуждаеше и същевременно най-доброто, което можеше да получи тук.
Катерът на контрабандиста го бе откарал до Силиври, западно от Константинопол — не, всъщност сега го наричаха Истанбул. Припомни си, че местният режим бе взел властта преди десетина години. Трябваше да привикне с новото име, но старите навици се изкореняваха трудно. Акустирал бе на брега, после си бе събрал багажа, а накрая бе тласнал катера обратно в Мраморно море, където щеше да се носи, с трупа на своя съдържател на борда, докато го открие някой рибар, или военен кораб.