— Нямам представа. Но усещам, че се намираме близо до отговора. Не е нещо рационално… което да бъде обяснено с думи. Но то присъства реално. И ти го чувстваш също. Знам го.
Магда кимна мълчаливо. Чувстваше го. Не можеше да се съмнява дори.
Куза потърка уморено очи.
— Не мога да чета повече, Магда.
— Хайде, ела — подкани го тя, като разтърси глава за да прогони мислите си. — Ще те наглася в леглото.
— Не още. Прекалено възбуден съм за да спя. Посвири ми малко.
— Татко…
— Нали си взе мандолината? Знам, че я носиш.
— Татко, знаеш как ти въздейства музиката.
— Моля те.
Тя се усмихна. Не можеше да му отказва.
— Добре.
Беше пъхнала мандолината в най-големия куфар. По-скоро по навик. Винаги я носеше със себе си. Музиката беше смисъл на живота й — а откак баща й бе загубил работата си се бе превърнала в способ да си изкарват прехраната. След като се преместиха в схлупеното жилище и Магда се зае да преподава музика, някои от учениците й идваха да свирят у тях на мандолина, а други посещаваше в домовете им, за да ги учи на пиано. Принудили се бяха да продадат тяхното пиано, когато се местеха.
Настани се удобно в креслото, което бяха донесли заедно с дървата за горене и се зае да настройва струните, отпуснали се по време на пътуването. След като приключи, изсвири няколко пробни мелодии, научени от циганите и доста сложни за изпълнение, за да се увери че всичко е наред. Тонът не пиесите бе лирично-трагичен, възпяваха се естествено разбити сърца и несбъднати любовни терзания. Когато свърши вторият стих, Магда погледна баща си.
Беше се облегнал назад, с притворени очи и движеше лявата си, сгърчена ръка сякаш я плъзгаше по невидима цигулка. На младини беше доста добър цигулар и двамата нерядко изпълняваха заедно тази мелодия, тя поемаше съпровождащата партия на сърцераздирателното, трагично molto rubato, което той изстискваше от своята цигулка.
И въпреки, че бузите му бяха сухи, баща й плачеше.
— О, татко, не биваше да го правя… не избрах най-подходящата песен — ядоса се, че не бе се досетила по-рано. Знаеше толкова много мелодии, а избра точно тази, която щеше да му напомни, че вече не може да свири.
Понечи да се приближи до него, но замря. В стаята сякаш бе притъмняло.
— Всичко е наред, Магда. Помогна ми да си спомня за онези времена, когато свирех с теб. Все още чувам в главата си мелодията на цигулката — очите му бяха затворени зад дебелите очила. — Моля те, посвири още.
Но Магда не помръдваше. Почувства че въздухът в стаята изстива и се огледа откъде би могло да духа. Дали наистина светлината бе отслабнала или всичко бе само рожба на въображението й.
Баща й отвори очи и забеляза изражението й.
— Магда?
— Огънят угасва!
Пламъците не се смаляваха в дим и жар, по-скоро изчезваха, сякаш се криеха обратно в дървата. Заедно с тях чезнеше и светлината на лампата. В стаята ставаше все по-тъмно, но мракът беше повече от липса на светлина. Чувстваше се като нещо материално. А с него се усилваше и всепроникващият студ. Сетне се появи странен мирис, възкисело ухание на зло, което пробуждаше картини на отворени гробове и разложение.
— Какво става?
— Той идва, Магда! Застани до мен!
Инстинктивно тя се притисна до него, едновременно за го подкрепи и да потърси утеха. Цялата разтреперана, тя се сви пред количката, вкопчена в сгърчените му ръце.
— Какво ще правим сега? — прошепна тя без да знае защо.
— Нямам представа — баща й също трепереше.
Сенките се бяха сгъстили още, крушката едва мъждукаше, а огънят беше изчезнал напълно. Единствено слабото сияние на жарта им даваше някакъв ориентир и спомен за изчезналата топлина.
Не бяха сами. Нещо се движеше в мрака. Дебнеше. Нещо нечисто и гладно.
Появи се вятър и за секунди прерасна от повей в буреносен шквал, който виеше из стаята, макар вратите и прозорците да бяха плътно затворени.
Магда се бореше със завладелия я ужас. Пусна ръцете на баща си. Не можеше да види вратата, но помнеше, че се намира точно срещу огнището. Сред воя на ледения вятър тя се завъртя зад количката и започна да я бута в тази посока. Да можеха само да стигнат двора, там сигурно щяха да са в безопасност. Не знаеше точно защо, но й се струваше, че да останат в тази стая би било като да чакат на опашка, за да бъдат призовани от смъртта.
Количката потегли със скърцане. Магда я избута няколко метра в посоката, където смяташе, че се намира вратата и после спря. От страх краката й се подкосяваха. Нещо им пречеше да продължат! Не беше невидима стена, твърда и неподатлива, а сякаш в тъмнината някой бе задържал количката, подигравайки се с напразните й усилия.