Вьорман пъхна люгера в кобура, пресече стаята и излезе на площадката. Всичко изглеждаше спокойно. Той заслиза по стълбите, търкайки сънено очи. Когато стигна първия етаж, вратата на стаята с евреите се отвори и отвътре се показа дъщерята.
Не го видя. Носеше в ръце малък метален съд, а лицето й имаше разгневен вид. Потънала в мисли, тя излезе през отворената врата в двора и сви към стъпалата за подземието без дори да го забелязва. Изглежда имаше представа къде отива и това му се стори странно, преди да се сети, че е била тук многократно. Явно знаеше, че в мазето има бъчви с прясна вода.
Вьорман пристъпи на двора и я проследи с поглед. Имаше нещо нереално в тази сцена — жена, крачеща призори по калдъръма, заобиколена от сиви каменни стени покрити с метални кръстове, а в краката й се виеха пашкулите на утринната мъгла. Приличаше на сън. Без съмнение, под дебелите вълнени дрехи се криеше стройно и привлекателно тяло. Имаше някакво естествено очарование в начина, по който полюшваше бедра и то събуждаше мъжкото у него. Лицето й също бе хубаво, с големи кафяви очи. Сигурно щеше да е красива, ако посмееше да разпусне косите си под забрадката.
В друго време, на друго място, в подобна компания тя несъмнено щеше да е в голяма опасност — пет взвода от изгладнели за жена войници. Но сега тези войници си имаха друга грижа — те се бояха от тъмното, в което ги дебнеше смъртта.
Тъкмо понечи да я последва в мазето, за да се увери, че наистина е тръгнала за вода, когато забеляза, че към него тича подофицер Остер.
— Капитане! Капитане!
Вьорман въздъхна и се приготви да чуе неприятната вест.
— Кого загубихме този път?
— Никого! — подофицерът вдигна списъка. — Проверих, всички са живи!
Вьорман не бързаше да се радва, веднъж, през миналата седмица вече се беше подлъгал. Но поне си позволи малка надежда.
— Сигурен ли си? Съвсем?
— Да, господин капитан. Проверих всички, с изключение на майора. И евреите.
Вьорман неволно погледна към дъното на крепостта, към стаята на майора. Ами ако е той…?
— Оставих офицерите за накрая — почти се извиняваше Остер.
Вьорман кимна без да го слуша. Възможно ли е? Дали Ерик Кемпфер не беше поредната жертва? Прекалено хубаво беше, за да се надява. Никога досега Кемпфер не беше изпитвал такава сляпа омраза към друго човешко същество.
Борейки се с нетърпението си той закрачи натам. Ако Кемпфер беше убит, не само светът щеше да стане по-чист, но той оставаше най-старши по чин и щеше да изведе хората си от тук само за няколко часа. Есесовците можеха да дойдат с него или да останат, докато пристигне друг офицер — тяхна воля. Кемпфер обаче не се съмняваше, че ще го последват.
Ако, от друга страна, Кемпфер беше още жив, разочарованието нямаше да е така непоносимо, защото това би означавало, че през изминалата нощ не е загинал нито един немски войник. Нима не беше чудесно? Духът им ще бъде приповдигнат, щеше да се появи и слаба надежда, че е прекъсната мрачната серия.
Докато пресичаха двора, Остер добави:
— Как мислите, дали причината е в евреите?
— За кое?
— Затова, че снощи не умря никой.
Вьорман спря и вдигна поглед към прозореца на Кемпфер, точно над главите им. Остер очевидно не се съмняваше, че майорът е жив.
— Какво искате да кажете, подофицер? Какво биха могли да направят те?
Остер сбърчи вежди.
— Не зная. Но войниците вярват… нашите войници — те го измислиха. В края на краищата, това е първата нощ без жертва. А единствената промяна е, че вчера пристигнаха евреите. Може би те са открили нещо в онези книги, дето ги изкопахме.
— Може би — Вьорман влезе през входа и заизкачва стълбите.
Интригуващо, но малко вероятно. Едва ли за толкова кратко време старият чифут и дъщеря му са открили нещо. Старият чифут… ето, че и той започваше да говори като Кемпфер! Отвратително.
Когато стигнаха вратата на Кемпфер, Вьорман пухтеше от умора. Май наистина прекаляваше с наденичките. А и напоследък много се заседяваше, вместо да скита наоколо. Тъкмо посягаше към дръжката, когато вратата се отвори и на прага застана майорът.
— А! Клаус! — изръмжа той. — Стори ми се, че чух някой да идва — Кемпфер пристягаше на кръста си черния кожен колан с кобура. След като се увери, че го е поставил добре, той пристъпи в коридора.
— Радвам се, да видя че с теб всичко е наред — рече Вьорман.
Доловил неискреността в гласа му, Кемпфер го прониза с поглед. После погледна към Остер.