Вьорман пристъпи напред и дръпна шмайзера от рамото на войника.
— Ще бъдете задържан под стража, редник…
— Но, господин офицер!
Вьорман забеляза, че апелът бе отправен не към него, а към някой отзад. Не се налагаше да се обръща, за да разбере кой е този някой. Вместо това продължи да нарежда, без да губи темпо:
— … за напускане на поста. Подофицер Остер ще изпълни заповедта… — той спря за миг, обърна се към стълбите и впи поглед в очите на Кемпфер. — … стига, разбира се, майорът да не желае по-тежко наказание.
Формално Кемпфер имаше право в този момент да поеме инициативата в свои ръце. Поделенията им принадлежаха към различни войскови формирования, а и майорът се намираше тук по нареждане на Върховното командване, което означаваше, че най-старши тук е той. Такъв беше и по чин. Но в конкретния случай Кемпфер беше безсилен. Да остави ненаказан редник Лееб би означавало да си затвори очите пред едно напускане на поста. Нито един офицер не би допуснал подобно нещо. Кемпфер нямаше избор. Вьорман го знаеше и бързаше да се възползва.
Майорът нареди сподавено.
— Отведете го, подофицер. Ще се разправям с него по-късно.
Вьорман подхвърли шмайзера на Остер и той поведе съкрушения есесовец по стълбите.
— При други подобни случаи, — просъска кисело Кемпфер, когато останалите излязоха, — не желая да се разпореждаш с хората ми. Те са под моя, а не под твоя команда!
Вьорман се отправи към стълбите. Когато се изравни с Кемпфер, той му препречи пътя:
— Тогава дръпни им поводите!
Майорът пребледня от неочакваната атака.
— Чуй, господин офицер от SS, — продължи Вьорман давайки воля на гнева си, — и се старай да слушаш внимателно. Не знам как да ти го кажа, за да ме разбереш по-добре. Бих опитал с логика, но страхувам се си имунизиран против нея. Затова ще се опитам да събудя инстинкта ти за самосъхранение — и двамата знаем колко добре е развит при теб. Мисли — никой не загина тази нощ. И единствената разлика от предишната е присъствието на двамата евреи. Трябва да има някаква връзка. Ето защо, ако искаш да получим отговор на въпроса защо убийствата престанаха, дръж животните си далеч от тях!
Без да чака отговор, опасявайки се, че какъвто и да е само ще подсили гнева му, капитанът се завъртя и пое към кулата. След няколко крачки чу, че Кемпфер го следва. Спря се пред вратата на първия етаж, почука и без да чака покана влезе. Вежливостта си беше вежливост, но цивилните трябваше да знаят кой командва тук.
Професорът хвърли разсеян поглед на влезлите в стаята му офицери. Беше сам в предната стая, седеше в количката до купа с книги, както го бяха оставили снощи и отпиваше чай. Погледът му се плъзна по книгите, после се зарея встрани. Спомни си откъсът, който бе прочел в една от тях през нощта… за това как да се подготвят жертвоприношенията за някакво божество, чието име се състоеше от труднопроизносима последователност от съгласни. Потрепери при спомена за онова, което трябваше да бъде поднесено в жертва и как точно би трябвало да бъде приготвено. Как са могли на времето да четат подобни умопобъркани…
Вьорман огледа стаята. Беше по-малка от неговата, два етажа по-нагоре, или може би даваше такъв вид заради купчината от книги.
— Тазсутрешният случай ще се повтаря ли всеки път, когато ни е необходима вода за пиене? — запита професорът с дрезгав, пресипнал глас. — Нима всеки път, когато излиза от стаята си, дъщеря ми ще бъде жертва на насилие?
— Вече се погрижих за това — рече му Вьорман. — Войникът ще бъде наказан. Мога да ви уверя — той хвърли кос поглед на Кемпфер, крачещ в другия край на стаята, — че случаят няма да се повтори.
— Надявам се — отвърна Куза. — В противен случай обстоятелствата едва ли ще са подходящи за да търся онова, което ни е нужно в тези книги. Умът се бунтува… да върши работа, когато е подложен на постоянна заплаха от физическа разправа.
— Съветвам те да избягваш подобни бунтове, чифут! — каза Кемпфер. — Върши си онова, заради което си тук!
— Искам само да кажа, че не бих могъл да се концентрирам върху текста, когато непрестанно се тревожа за дъщеря си. Вярвам, че се изразявам достатъчно ясно.
Вьорман почувства, че професорът отправя молбата си и към двамата, но не бе напълно сигурен за съдържанието й.
— Опасявам се, че подобни случаи са неизбежни — поясни той. — Тя е единствената жена в крепостта. А жените нямат работа във военни лагери. Освен ако… — изведнъж му хрумна нещо. Той погледна към Кемпфер. — Ще я изпратим в страноприемницата. Може да вземе част от книгите и да ги изучава там, а от време на време ще идва да ви види.
— Изключено! — възпротиви се Кемпфер. — Ще остане тук за да можем да я държим под око — той се надвеси над Куза. — В момента повече съм заинтригуван от онова, което си научил снощи и което ни е запазило живи!