— Добре ли си, татко?
Погледна към Магда. Стоеше близо до огнището, скръстила ръце на гърдите, трепереща. Не от студ. Знаеше, че все още е разтърсена от преживяното снощи. Почти не беше мигнала. Също и той. На всичко отгоре и нападението тази сутрин…
Диваци! Какво ли не би дал да ги види всичките мъртви — не само тези в крепостта, а всички гадни нацисти, които бяха прекрачили границата! Дори и онези, в Германия. Мечтаеше нещо на този свят да ги изтреби до крак, преди те да изтребят народа му. Но какво би могъл да стори? Той бе само един нещастен инвалид, човек на науката, който не можеше да защити дори бедното си дете. Какво би могъл да направи?
Нищо. Искаше му се да крещи, да чупи, да разруши стените, както е направил Самсон. Готов бе да избухне в безсилен плач, но дори от сълзи бе лишен. Това беше нечовешко. Но всъщност, кое ли беше човешкото в този свят.
— Добре съм, Магда — промърмори той. — Нито по-добре, нито по-зле. Както винаги. Просто се тревожа за теб. Тук не е място за жена.
Тя въздъхна.
— Зная. Но няма никакъв начин да си тръгна, преди те да ни пуснат.
— Моята вярна дъщеря — рече той, погълнат от обичта си към нея. Магда беше любеща и всеотдайна, със силна воля и чувство за дълг. Запита се, с какво ли я е заслужил. — Не говорех за нас. Говорех за теб. Искам да напуснеш крепостта веднага щом се стъмни.
— Не ме бива да пълзя по стените, татко — усмивката й беше бледа. — А и нямам намерение да съблазнявам часовоя на входа. Просто не зная как се прави.
— Пътят за бягство е под краката ни. Не помниш ли?
Очите й се разшириха.
— О, да. Бях забравила за това!
— Как си могла да забравиш. Та нали ти го откри?
Случило се бе при последното им посещение на крепостта. Тогава все още се придвижваше сам, макар и с помощта на две патерици. Но вече с мъка изкачваше стълби и затова бе изпратил Магда в подземията, за да потърси някой надпис… или знак, каквото и да е, от което да съдят за строителите на крепостта. Така и не намериха надпис. Ала Магда бе открила голям, гладък камък в основата на кулата, който се отместваше по малко, когато го притиснеш с тяло. Прикрепен бе от едната страна и беше идеално балансиран. През отвора бе нахлула слънчева светлина, осветяваща тясно стълбище, което се виеше нагоре.
Въпреки протестите му, Магда бе настояла да огледа основата на кулата, надявайки се да открие стари ръкописи. Ала всичко, което намери бе това извито, тясно стълбище, завършващо със сляпа ниша в основата на кулата. Всъщност — не съвсем сляпа, защото нишата опираше точно в стената на стаята, която обитаваха в момента. Стената й подобно на онази в основата представляваше идеално балансирана каменна плоча, която се отваряше в по-голямата от двете стаи, позволявайки таен достъп отдолу.
На времето Куза не беше обърнал особено внимание на тайния ход — нещо типично за една стара крепост или замък. Но сега виждаше в него единствената възможност Магда да се озове на свобода.
— Веднага щом се стъмни ще слезеш по стълбата, внимателно ще се спуснеш в клисурата и ще поемеше на изток. Стигнеш ли устието на Дунав, търси начин да излезеш в отрито море. А от там, за Турция…
— Без теб?
— Разбира се, че без мен!
— Немислимо, татко! Където си ти, там ще съм и аз!
— Магда, заповядвам ти да ми се подчиниш! Аз съм ти баща!
— Не го прави! Никога не ще те изоставя. Ако го направя, не бих могла да се понасям!
От думите й не му стана по-леко. Явно заповедите нямаха да помогнат тук. По-добре ще е ако я помоли. През изминалите години се бе научил да получава онова, което иска от нея. По един или друг начин, чрез настойчиви молби или гръмоносни заплахи, накрая винаги постигаше замисленото. Понякога се мразеше за начина, по който се разпореждаше с живота й, но той бе бащата, а тя — негова дъщеря. И имаше нужда от нея. А ето че сега, когато я подтикваше към свободата, Магда не желаеше да се раздели с него.
— Моля те, Магда. Последна милост към умиращия старец, който би издъхнал щастлив, че дъщеря му е далеч от лапите на нацистите.
— А аз да знам, че ти си при тях? Никога!
— Моля те, послушай ме! Можеш да вземеш с теб „Ал Азиф“. Знам че е доста тежък, но вероятно е единственото оцеляло копие в целия свят. В не една страна би могла да продадеш книгата и с парите да прекараш остатъка от живота си осигурена.
— Не, татко — поклати глава тя с такава увереност, каквато не помнеше да е чувал в гласа й.
Тя се обърна, влезе в другата стая и затвори вратата зад себе си.
Сам съм си виновен, помисли си той. Обвързах я плътно със себе си, а сега не мога да я откъсна дори за нейно добро. Дали по тази причина не се омъжи? Заради мен?