Точно отпред се простираха многобройните ръкави на делтата, през които Дунав се изливаше в морето. Брегът бе блатистозелен и обрасъл. Да се слезе на него нямаше да е никак трудно, ала пътят до твърдата земя щеше да отнеме доста време. А времето и така не стигаше!
Трябваше да открие друг път.
Червенокосият погледна през рамо към стария турчин на руля и после отново огледа делтата. Ладията не газеше особено дълбоко, със същата лекота щеше да се движи и в плитки води. Това разкриваше нова възможност — да навлязат по един от тесните ръкави нагоре по реката докато стигнат Галати. Ще трябва да плават срещу течението, но и така ще е по-бързо отколкото да се влачи километри наред през блатистите острови.
Той бръкна в колана и извади две мексикански петдесет песетови златни монети. Заедно се равняваха приблизително на две и половина унции злато. Червенокосият се обърна и ги подаде на турчина, заговаряйки го на родния му език.
— Кимил! Още две жълтици ако ме откараш нагоре по течението!
Морякът втренчи поглед в монетите, дъвчейки замислено горната си устна. В джоба си вече имаше достатъчно злато за да се върне като най-богатия човек в селото. Поне за няколко години. Но нищо не е вечно и не след дълго пак щеше да е като уловена в мрежа безпомощна риба. Тези две жълтици можеха да отдалечат този ден. Кой би могъл да каже колко безжалостни дни в морето, колко изгребани километри, или издърпани с улов мрежи можеха да се равняват на тяхната стойност?
Червенокосият проследи мислите на Кимил, който преценяваше възможните рискове, които щеше да му струва допълнителната печалба. А междувременно, той също преценяваше своите рискове. Ще пътуват през деня, близо до брега, защото коритото е тясно, в румънски води с ладия с турска регистрация.
На пръв поглед изглеждаше безумие. Дори ако по някакво чудо достигнат необезпокоявани Галати, за Кимил шансовете ще са почти нищожни на обратния път. Заловят ли го, ще го тикнат в затвора, а ладията ще конфискуват. С други думи, рискът бе по-малък за червенокосия. Ако ги спрат и ги откарат в пристанището, сигурен бе, че ще намери начин да се измъкне и да продължи пътуването си. Но Кимил в най-добрия случай ще изгуби лодката си. В най-лошия — живота си.
Не си заслужаваше. А и не беше честно да постъпва така. Той отдръпна монетите тъкмо преди турчинът да посегне към тях.
— Няма значение, Кимил — каза червенокосият. — Мисля, че ще е по-добре да се придържаме към първоначалното споразумение. Остави ме някъде тук.
Старецът кимна, а на лицето му се изписаха последователно облекчение и разочарование. Вида на протегнатите към него монети го бе накарал да се почувства глупак.
Докато ладията внимателно се приближаваше към брега, червенокосият отвърза връвта на преметнатия през гърба му калъф и го вдигна на ръце. На няколко метра от покрития с пясък и трева бряг Кимил спря двигателя и даде заден ход. Червенокосият се изправи на предната палуба и скочи на брега.
После се обърна към Кимил. Турчинът помаха и завъртя руля встрани.
— Кимил! — извика той. — Дръж! — една по една, червенокосият хвърли в ладията двете златни монети. Миг по-късно жълтиците бяха здраво стиснати от мургавата, мазолеста длан.
Докато зад него се носеха гръмогласни и живописни благодарности в името на Мохамед и всичко свято, създадено от исляма, червенокосият се огледа и после навлезе в блатото. Наоколо го дебнеха отровни влечуги, тресавища, издигаха се облаци от хапливи насекоми, а някъде зад тях се спотайваха постовете на Желязната гвардия. Нито една от тези опасности не можеше да го спре, но всяка би могла да го забави. Като заплаха за живота му те бяха несравними с онова, което го очакваше на половин ден път западно от тук — в прохода Дину.
17
Крепостта
сряда, 30 април
16.47
Застанал до прозореца Вьорман наблюдаваше войниците на двора. Довчера тя бяха размесени — с черни и сиви униформи, есесовци и редовна армия. Днес следобед бяха разделени от невидима стена.
Довчера те имаха общ враг, който ги убиваше независимо от цвета на униформата. Но последната нощ мина без инциденти и сега всички те се държаха като победители, всеки опитвайки се да препише успеха на себе си. Подобно съперничество бе напълно естествено. Есесовците се смятаха за елитни части, специалисти в особен тип война. Хората от армията пък се мислеха за истински войници и макар да се бояха от онова, което олицетворяваха черните униформи, виждаха мъжете в тях като полицаи.