Херонимо кимна доволно, бутна книгата настрани и отново посегна към пуловете на доминото.
— Тъй като сте гладен и жаден, Фелиса ще ви приготви нещичко за хапване и пийване, а междувременно ние можем да направим още няколко игри. Да започваме!
Дребосъкът изобщо не ме попита дали имам желание за игра. Изглежда за него бе напълно естествено да съм също тъй страстен играч на домино като него. Започнахме, понеже не исках да проявя нелюбезност. Имах желание да го оставя да спечели, но така и не успях да го изпълня, защото той действително играеше твърде лошо. При третата игра откъм огнището, където шеташе сеньоритата, започна да се разнася миризма на изгоряло брашно. Но четвъртата игра бе прекъсната от човечето най-неочаквано. То се плесна с длан по челото и възкликна.
— Как можах да забравя! Сеньор, нали искате да заминете далеч на север от остров Тибурон, а аз изобщо не се сетих, че за вас съществува една изключително удобна възможност. Дон Енрико очаква един кораб, който ще хвърли котва тук, а после ще опъне платна на север към Лобос.
— Наистина е много удобно за мен и това селище е точно в моята посока. Но що за човек е този дон Енрико, за когото споменахте?
— Той е също мой гост и името му е преди вашето в книгата за посетители. Не го ли видяхте?
Не го бях видял. Взех книгата и прочетох: «Хари Мелтън, светец на последните дни». Тези думи бяха написани на английски. Значи мормон! Откъде ли се беше взел тук!? Каква ли работа може да го е довела от големия град край Соленото езеро толкова далеч на юг в Гуаймас?
— Защо се взирате тъй замислено в книгата? — попита ме ханджията. — Има ли нещо по-особено в написаното?
— Всъщност няма. Прочетохте ли го?
— Да, но нищо не разбрах. Сеньорът е толкова сериозен, толкова горделив и тъй набожен, че не ми се искаше да му досаждам с въпроси. Вероятно съм изговарял името му неправилно, понеже той ми обясни, че Хари съответствало на испанското име Енрико. Затова го наричам така.
— Значи живее при вас, нали?
— Той спи тук. Сутрин излиза много рано и се връща чак вечерта.
— И какво прави по цял ден?
— Не знам. Нямам време да се занимавам с всичките си гости. Да наистина, дребосъкът играеше домино и спеше, спеше и играеше домино, така че му беше невъзможно да отдели по-особено внимание на някой от гостите си.
— Знам само името му, както и че чака някакъв кораб, който ще отплава за Лобос — продължи Херонимо. — Сеньорът говори твърде малко. Набожността му е похвална. Жалко само, че не играе домино!
— А как разбрахте, че е набожен?
— Ами когато минава покрай иконата ей в онзи ъгъл, никога не забравя да се поклони и да потопи пръстите си в съда със светена вода, поставен до вратата.
Понечих да направя една забележка, но после предпочетох да си замълча. Многоженство и светена вода! Канонът на мормоните и кланяне пред икони! Несъмнено този човек беше някой лицемер, а лицемерието му сигурно си имаше причина.
Не ми беше възможно да продължа тези свои мисли, защото сеньорита Фелиса ми донесе голяма чаша с някаква кафява доста гъста течност и ми пожела добър апетит. Тъй като и ханджията се присъедини към пожеланието й, предположих с пълно право, че трябваше да изсърбам съмнителното съдържание. И тъй, поднесох съда към устата си и опитах кафявата течност, а после още веднъж и още веднъж, докато накрая моят език ми каза, че ставаше дума за смесица от вода, мед и прегоряло брашно.
— Какво е това? — попитах аз.
При въпроса ми Фелиса смаяно плесна с ръце.
— Възможно ли е, дон Карлос? Нима никога досега не сте пили течен шоколад?
— Шоколад ли? — попитах аз, при което лицето ми едва ли е имало кои знае колко одухотворено изражение. — Ами да, често съм пил.
— Ето, това е съвсем същото!
— Шоколад? Наистина ли? Никога нямаше да се сетя!
— Нали? — зарадвано ми кимна Херонимо. — Да, моят шоколад е известен надлъж и нашир! Кой знае каква помия сте пили другаде! А моят шоколад е толкова истински, тъй единствен по рода си, че всеки, който за пръв път отседне при мен, се учудва и не иска да повярва, че е шоколад. По това можете да разберете, че всичко при мен е с отлични качества.
Бях на друго мнение, но сметнах, че е излишно да го казвам, и ето защо само се осведомих:
— А какво ще ми сервирате за вечеря, дон Херонимо?
— За вечеря ли? — изненада се човечето и после, посочвайки към чашата, ми обясни. — Ами ето го на, това е то!
— Аха, тъй, тъй! И какво давате за закуска? — Чаша от моя ненадминат шоколад.