Щом намери предмета, тоест, своя амулет, който му се е присънил или привидял, най-често младият човек приема неговото име и именно заради това не са никаква рядкост такива най-странни прозвища като «мъртъв паяк», «разкъсано листо» или «дълъг конец». Просто докато е търсил своя амулет съответният индианец най-напред е сънувал някакъв умрял паяк, разкъсано листо или дълъг конец и от този момент нататък той навсякъде носи със себе си въпросния предмет като свой амулет. Но има и други случаи когато някой младеж се отличи с една или друга смела постъпка и тогава той получава такова почетно име, което да напомня за нея. Едно подобно име се уважава много повече от обикновеното, дължащо се на амулета. Ето защо на последните думи на моя млад спътник отвърнах следното:
— Няма да е нужно да им отговаряш каквото и да било, понеже ако ти зададат такъв въпрос, аз ще им дам необходимите сведения.
— Ти ли? — попита той и страните му потъмняха от нахлулата в тях кръв.
— Да, защото вече съм ти избрал име.
Той сведе глава, за да прикрие голямата си радост. Сигурно страшно много му се искаше да попита за името, ала това щеше да е против всички правила и обичаи. Реших да задоволя любопитството му.
— Не можеш ли да се досетиш кое име имам предвид?
— Не.
— Тогава ми кажи, коя беше първата ти постъпка, с която се отличи!
Той въздъхна и ми отговори:
— Първото нещо с което се «отличих» беше, че изпратих Олд Шетърхенд в ръцете на враговете ни.
— Тази грешка вече я изкупи. Първата ти истинска смела постъпка беше моето освобождаване. Какво мислиш ще кажат вашите воини когато го научат?
— Който освободи Поразяващата ръка ще стане прочут човек и никога няма да има нужда от амулет.
— Е добре, ти ми помогна да се освободя, при което застреля двама воини на юмите. Край огъня на съвещанието на вашите старейшини ще предложа да те нарекат Юма-Шетар (Убиец, изтребител на юми. Б. нем. изд.) и съм убеден, че ще се съгласят с мен.
— Сигурно! — извика той. — Та това ще е голяма слава за цялото племе на мимбренхосите! О, Маниту! Знаех си, че заедно с Поразяващата ръка много по-скоро ще се сдобия с име отколкото с когото и да било друг. Нашите воини ще ми завиждат, жените ще разказват за мен, а когато минавам между шатрите, дъщерите им тайно ще поглеждат подир мен през пролуките на входовете. Но преди всичко друго моят баща, Силния Бизон, ще ме притисне до гърдите си, а моят по-малък брат страшно ще се гордее с мен. О-о, де да можеше и той да остане при теб! Мисля, че също щеше да си спечели подобно име.
— Много вероятно. Впрочем този пропуск може да бъде наваксан, понеже съм убеден, че скоро ще видя брат ти. Ако си приличате с него, след пристигането си при вашето племе той сигурно не е мирясал докато не е получил разрешение от баща ви да вземе участие в похода срещу юмите.
— И аз така мисля. Моят баща, великият вожд на мимбренхосите, е много строг. Той обръща малко внимание на желанията на децата си, но сигурно ще изпълни една такава молба, която несъмнено ще го зарадва. Колко хубаво ще е, ако и брат ми едновременно с мен може да празнува получаването на името си!
По време на този разговор ние не само минахме през виещата се ту в една, ту в друга посока клисура, но оставихме зад гърба си и няколко от водещите към нея проломи, като преди всеки завой се оглеждахме назад, за да видим дали не са се появили вече преследвачите ни, ала до този момент не ги бяхме забелязали. Въпреки всичко бях убеден, че не са далеч и реших още при първия удобен случай да проверя дали наистина бе така.
Скоро стигнахме до малка прерия, която на ширина можеше да се измине за петнайсетина минути. След като я прекосихме се озовахме сред гъсти храсталаци, които ни предлагаха чудесно скривалище. Там дръпнах поводите на коня си и скочих от седлото.
— Нима Поразяващата ръка иска вече да почиваме? — попита ме индианецът.
— Не. Спираме само за кратко време, колкото да поговоря с юмите.
Очевидно моето намерение му се видя твърде странно, но той не каза нито дума. Отвързах от седлото на коня пакета с новите си дрехи, за да се преоблека. Поначало старите нищо не струваха, а и докато бях в плен се бяха изпокъсали и изцапали толкова много, че приличах на истински скитник. Колко по-различно изглеждах в новото си облекло! В характера ми няма и следа от суетност, но просто южноамериканските индианци обръщат много по-голямо внимание на външността от северноамериканските си братя — също както и мексиканецът се облича в много по-фрапиращи и пъстри одежди от прозаичния практичен и трезво мислещ янки. Сиусите или индианците врани никога няма да проявят презрение към някой бял ловец само защото се е появил пред тях в парцали. Но един пима или яки много трудно можеш да го накараш да се отнесе с уважение към зле облечения човек. А често е толкова важно първоначалното впечатление, което ще направиш на такива хора! Ако се бях появил в асиендата с новите си дрехи, вероятно Прухильо щеше да повярва на разказа ми и тогава нямаше да се видя принуден да удрям шамар на неговия нахакан махордомо и да го хвърлям в потока. Както става ясно дори и в онези затънтени краища «дрехите правят човека».