След като се преоблякох, заприличах да речем на някой богат мексикански едър земевладелец, или на кабалиеро, тръгнал да посети дамата на своето сърце.
— Уф! — възкликна слисано мимбренхото, когато се появих иззад храста. — За малко да не те позная — рече той и се изчерви от смущение, но ние момчетата точно така си го представяхме Олд Шетърхенд когато слушахме да ни разказват за теб и Винету.
След като от устата му се изплъзна това необмислено признание, смущението му се засили още повече. За да му помогна да го преодолее аз му подадох моя Мечкоубиец с думите:
— Нека моят млад червенокож брат остане тук и държи тази пушка, която в момента не ми е нужна. Щом се появят юмите, аз ще тръгна с коня си срещу тях да ги пресрещна, за да разговарям с тях. Ако са толкова многочислени, че се осмелят да ме нападнат, ще бъдем принудени да се отбраняваме и скрити зад храсталака, ще се опитаме да ги отблъснем.
Застанах зад първите храсти така, че да имам възможност да наблюдавам пътя, по който току-що бяхме минали. Предположенията ми се оправдаха. Само след броени минути точно отсреща видях да се появяват трима конници, които в бавен тръс пресичаха прерията. Смуших коня си да тръгне срещу тях и заех стойката на човек, който най-безгрижно язди по пътя си. Тялото ми беше леко приведено напред и се преструвах сякаш съм много изморен и изобщо не обръщам внимание на ширналата се пред мен равнина.
Щом ме зърнаха, индианците се стъписаха. Но тъй като видяха, че съм сам скоро продължиха ездата. Нямаше защо да се страхуват от един-единствен конник. Преструвах се, че не ги забелязвам, но държах карабината «Хенри» напреко на седлото така, че с едно бързо движение да мога да я вдигна в положение за стрелба. Бях убеден, че юмите нямаше да ме познаят веднага, понеже все още не ме бяха виждали в новите ми дрехи, а освен това държах с ръка краищата на пъстрата мексиканска кърпа, вързана на врата ми, пред устата си като скривах така брадата си. На всичко отгоре бях нахлупил широкополото си сомбреро толкова ниско над очи, че кажи-речи от лицето ми се показваше само носът.
Най-сетне съгледвачите се приближиха толкова, че тропотът от конските копита се чуваше съвсем отчетливо. И тогава вече нямаше как, аз се стреснах, изправих гръб, престорих се сякаш ги забелязвам едва в този миг и спрях жребеца си, който те впрочем също не бяха виждали. На около десетина-петнайсет крачки от мен юмите също дръпнаха поводите на своите животни. Бяха трима от моите последни петима пазачи. Един от тях ме заговори на обичайната смесица от испански, индиански и английски думи:
— Откъде идваш?
— От Асиенда дел Аройо — заявих с преправен глас, което не ми беше особено трудно, понеже и без друго кърпата закриваше почти цялата ми уста.
— А накъде си тръгнал?
— Отивам при Голямата уста, вожда на храбрите юми.
— В какво положение завари асиендата?
— Всичко е опожарено.
— От кого?
— От юмите.
— И ти какво ще търсиш при тях?
— Искам да се спазарим за стадата, които са отвлекли.
— Чия поръчка изпълняваш?
— Изпраща ме асиендерото. Готов е да откупи животните и вождът трябва да ми каже каква цена иска.
— Напразно си бил път, защото той няма да продаде животните.
— Откъде знаеш?
— Ние сме от неговите воини.
— Тогава наистина би трябвало да знаете какво смята да прави. Но все пак ми се иска да поговоря лично с него, понеже съм длъжен да изпълня възложеното ми поръчение.