— Да я защитаваш? От какво? От Левана ли?
— И от нея също.
Синдер се строполи върху една от щайгите. Чувстваше се, като че бе пробягала половината пустиня. Тялото й беше изцедено, умът й беше изтощен. Хиацинт не даваше пукната пара за нея — той беше предан на доведената дъщеря на кралицата. А тя дори не знаеше, че принцесата има хора, които са й предани.
— Помогни ми — каза тя, без да крие умоляващите нотки в гласа си. — Кълна ти се, мога да спра Левана. Мога да те върна на Луна, където ти ще защитиш твоята принцеса. Или каквото там трябва да сториш. Но имам нужда от помощта ти.
— Това е съвсем очевидно. Ще ме въведете ли в този чуден ваш план?
— Може би. — Синдер преглътна. — Все някога.
Той поклати глава, сякаш искаше да се разсмее, и посочи навън към улиците на Фарафра.
— Отчаяна си, защото най-силният ти съюзник в момента лежи в безсъзнание под въздействието на упойващи лекарства.
— Вълка ще се оправи — каза Синдер с повече вяра, отколкото беше очаквала. После въздъхна. — Отчаяна съм, защото трябва да събера колкото се може повече съюзници.
Глава тридесет и шеста
Тази нощ отново спряха и Крес получи малко хляб, сушени плодове и вода. Тя се вслушваше в звуците от лагера навън и се опита да поспи, но сънят идваше на пресекулки.
Потеглиха отново на път рано на другата сутрин.
Малко по малко Крес взе да губи вяра, че Трън ще я спаси. Пред очите си все виждаше как той прегръща другата жена и си въобразяваше, че е останал доволен, задето немощният, наивен лунен щит вече не е негова грижа.
И дори фантазиите, които толкова години наред бяха я утешавали и ободрявали на сателита, сега отслабваха все повече. Крес не беше смел и силен воин, готов да защитава справедливостта. Тя не беше най-красивото момиче на земята, което можеше да събуди съчувствие и уважение и у най-коравосърдечния злодей. И дори не беше девойка, която знаеше, че героят все някой ден ще я избави от страданията й.
И вместо в мечти Крес прекарваше часовете в агония, питайки се дали щеше да стане робиня, слуга, угощение за канибали, човешко жертвоприношение, или щяха да я върнат на кралица Левана, за да я подложат на мъчения заради предателството й.
Най-накрая, на втория ден от отвличането й, привечер автомобилите спряха и вратите се отвориха. Крес се сви от светлината, опита се да избяга навътре, но я заловиха и я изтеглиха навън. Тя падна на колене. Болката прониза гръбнака й, но без да обръща внимание на хленча й, похитителят й я вдигна на крака и завърза ръцете й.
Не след дълго болката стихна, надвита от адреналина и любопитството. Бяха пристигнали в нов град, но даже Крес можеше да каже, че този никога не е бил толкова богат и пълен с народ като Куфра. Непретенциозни сгради с цвета на пустинята се простираха по пътя, осеян тук-там с пясък. Стените от червена глина, боядисани в индигово и розово, отдавна бяха избледнели от слънцето, а покривите бяха покрити с изпочупени керемиди. Недалеч в едно заградено пространство имаше шест камили, а освен тях на улицата се мъдреха два-три мръсни автомобила и…
Крес примигна, за да махне пясъка и слънцето от очите си.
В центъра на града стоеше космически кораб. Модел Рампион.
Сърцето й подскочи, обезумяло от надежда, но надеждата й бързо беше задушена. И от това разстояние се виждаше, че главният вход на кораба беше боядисан в черно. От полегналата жена, за която бяха съобщили при кацането на кораба на Трън във Франция, нямаше и помен.
Крес изскимтя, откъсна очи от кораба и похитителите я подкараха към близката сграда. Влязоха в тъмен коридор. Само един малък прозорец отпред пропускаше светлината вътре, но и той беше зацапан от навявания през годините пясък. Малко писалище беше поставено в ъгъла с табло на стената, където висяха старомодни ключове. Повлякоха Крес край писалището и я отведоха в края на коридора. Стените изпущаха някаква остра миризма, не неприятна, но прекалено силна. Засърбя я носът.
Побутнаха я да се качи нагоре по стълбите, които бяха толкова тесни, че се наложи Крес да върви след Джина, а след нея идваше Нилс. Зловеща тишина витаеше сред песъчливите на цвят стени. Тук горе миризмата се усещаше по-силно и по гърба на момичето пробягаха тръпки, от които кожата на ръцете й настръхна. Страхът бе превърнал стомаха й в топка от нерви.
Когато стигнаха последната врата по коридора и Джина вдигна юмрука си да почука, Крес вече трепереше толкова силно, че едва се държеше на краката си. С изненада откри, че си мечтае за сигурното убежище на автомобила.