Трън се засмя. Взе дървената пръчка, запрепъва се напред, размахвайки слепешката другата си ръка, додето тя кацна на рамото на Синдер. И тогава той я притисна до гърдите си, та чак я задуши в обятията си.
— И ти ми липсваше.
— Ах, ти, тъпчо такъв! — изсъска тя, прегръщайки го. — Мислехме те за умрял!
— О, моля те. Един падащ сателит не стига да ме затрие. Макар че, да си призная, май Крес спаси и двама ни този път.
Синдер го отблъсна от себе си.
— Какво ти има на очите?
— Ослепях. Дълга история.
Езикът й се оплете предвид многото въпроси, които напираха да излязат навън, докато накрая се спря на следното:
— Кога намери време да си вземеш и метреса?
— Не говори така за Крес — усмивката на Трън се разколеба.
— Какво?
— О… чакай! Ти говориш за Дарла. Спечелих я на карти.
Синдер се облещи.
— Помислих си, че ще е хубав подарък за Ико.
— Ти… какво?
— За новото й тяло?
— Аха.
— Дарла е дроид компаньонка.
Бавно и постепенно Синдер проумя. Компаньонка. Дроид. Това обясняваше съвършената симетрия у жената, както и неправдоподобно гъстите й мигли. А също и начинът, по който присъствието й сякаш отсъстваше — просто от нея не идваше никакво биоелектричество.
— Синдер, да ти призная честно, ако човек те слуша, ще си каже, че аз съм някакъв безнадежден флиртаджия. — Трън застана на пети и посочи русото момиче. — Между другото, помниш ли Крес?
Момичето се усмихна притеснено. Чак тогава Синдер я позна, само че сега бузите й бяха изгорели от слънцето и се лющеха, а косата й беше подрязана късо и неравно.
— Здравей — каза Синдер, а момичето бързо се шмугна зад Трън и нервно огледа всички в стаята.
— А, Вълк, ти си буден. — Синдер се покашля. — Това е… Аз… такова, чуйте. Трън, забелязали са те в градче недалеч оттук. Вече се организират групи за издирването ни. Целият район ще се напълни с народ, тръгнал да ни търси. — Тя се извърна към доктора. — Трябва да изчезваме. Незабавно.
— Синдер?
Тя се изправи на нокти. Гласът на Вълка беше дрезгав, отчаян. Синдер се осмели да срещне погледа му. Челото му лъщеше от пот, зениците му се бяха разширили.
— Сънувах, че ми казваш… каза ми, че Скарлет…
Синдер преглътна. Искаше й се да може да избегне неизбежното.
— Вълк…
Той пребледня — беше видял отговора й, преди да проговори.
— Не беше сън — измърмори тя. — Отвлякоха я.
— Стой, какво? — Трън наклони глава. — Какво е станало?
— Чародейката ни нападна и отвлече Скарлет.
Трън изруга. Вълка се тръшна на стената с празно изражение. В стаята се прокрадна тишина, додето Синдер не се насили да се поизправи, да бъде оптимист, да подхрани надеждата.
— Според нас са я отвели на Луна — каза тя — и на мен ми хрумна… една идея. Как да се доберем до Луна, без да ни забележат, как да намерим Скарлет и да я спасим. И сега, когато се събрахме всички заедно, аз вярвам, че ще се получи. Само трябва да ми се доверите. Но сега повече не можем да останем тук. Трябва да се махаме.
— Тя е мъртва — прошепна Вълка. — Аз излъгах надеждите й.
— Вълк. Скарлет не е мъртва. Няма как да знаеш.
— Нито пък ти. — Той се преви и захлупи лице в ръцете си. Раменете му се разтърсиха и всичко от предишния път се повтори. Енергията му потъмня, сгъсти се наоколо му. А той изглеждаше празен, изгубен.
Синдер пристъпи една крачка към него.
— Скарлет не е мъртва. Пазят я за… за примамка. Да им даде сведения. Не биха я убили ей така. Така че имаме още време, има време да…
Гневът му лумна като взрив: в един миг — нищо. В следващия — искра и неочаквано той пламтеше, вилнееше, гореше до бяло.
Сграбчи Синдер, обърна я и я прикова за стената с такава сила, че нетскрийнът се разклати и за малко не се сгромоляса на пода. Останала без дъх, Синдер стисна здраво с ръцете си китките на Вълка, докато той я държеше за гърлото, а краката й висяха над земята. Предупрежденията върху дисплея на ретината й тозчас се появиха — повишени пулс, адреналин, температура, неравно дишане и…
— Мислиш си, че знаеш какво искам? — изръмжа той. — Мислиш си, че искам да я държат жива? Нямаш представа какво ще й причинят, но аз знам! — Само след миг яростта се смекчи, заровена под ужаса и мъката. — Скарлет…