Докато гласът на мъжа стихваше, Синдер пусна низ от най-находчивите ругатни, които успя да измисли. Тя остави Вълка в коридора, където го бе увещавала, че нервният му срив в този момент няма с нищо да помогне на Скарлет, но той така и бе останал глух за всичко. Само седеше свит, сврял глава между коленете си, без да продума.
Синдер се мушна в хотелската стая на доктора, бавно се приближи към еднокрилия прозорец и леко разтвори щорите. На отсрещния покрив през тясната уличка имаше двама въоръжени офицери, които бяха насочили пушките си право в нея. Синдер пусна щорите, пак изруга и се залепи за стената.
Пред погледа й се появи съобщение от Ико. Тя го отвори със страх заради онова, което очакваше да прочете.
Радарът засече кораби на армията на Източната република. Мисля, че са ни забелязали.
— Така ли мислиш? — измърмори Синдер. Тя затвори очи и драсна набързо отговора — думите се завъртаха пред клепачите й, щом си ги помислеше.
В хотела съм, заобиколени сме от военни на ИР. Приготви се за незабавно излитане. Няма да се бавим… надявам се.
Синдер въздъхна бавно и отвори очи. Как да измъкне от лапите на всички тези войници хибриден вълк по средата на кризата му, слепец и възрастен мъж, без никой да бъде застрелян? Съмняваше се, че може да разчита на кой знае каква помощ от момичето. Крес не й направи впечатление на дръзко същество, склонно да рискува, а и Синдер се съмняваше, че има опит в измъкването от подобни ситуации.
Можеше да изостави приятелите си и сама да се спаси. Можеше да се опита да осъществи контрол над Вълка и да го използва като оръжие, но дори той нямаше да се справи с толкова много войници наведнъж, а и те нямаше да се поколебаят да го убият. Можеше да опита обаянието си върху войниците, така че да ги пуснат, но тогава трябваше да изостави Вълка, ако той откажеше да тръгне по своя воля.
Отвън офицерът повтаряше отново и отново заповедта като робот.
Синдер изправи раменете си и се върна в коридора при Вълка.
— Вълк — каза тя и се надвеси над него. Зелените му очи изглеждаха угаснали.
— Вълк, моля те. Трябва да се доберем до кораба, а навън е пълно с войници с пушки. Хайде… Скарлет как би поискала да постъпиш?
Пръстите му се свиха, ноктите му се забиха в бедрата. Но той не каза нищо, не понечи да стане. Гласът на офицера отново изгърмя. Арестувани сте. Излезте с вдигнати ръце. Обградени сте.
— Добре. Не ми оставяш друг избор. — Синдер се изправи, насили раменете си да се отпуснат. Светът край нея се смени. Тя се отърси от паниката и отчаянието и се протегна към енергията, която пращеше край Вълка.
Само че този път тя не пращеше. Не и по обичайния начин.
Този път сякаш контролираше труп.
Двамата застанаха на вратата един до друг.
Поне шестдесет автомата бяха насочени към тях, но без съмнение зад сградите и автомобилите се криеха още, които не се виждаха. Хиацинт, Трън, доктор Ърланд и Крес лежаха на земята. Две улици ги деляха от кораба.
Синдер продължаваше да налива лъжи във Вълка като лекарство със система. Скарлет ще се оправи. Ще я намерим. Ще я спасим. Но първо трябва да се измъкнем от тази бъркотия. Трябва да се доберем до кораба.
С ъгълчето на окото си видя, че пръстите му потрепват, но не разбра дали беше, защото признаваше, че все още имаше надежда, или защото й бе ядосан, че го превръща в кукла на конци — точно както чародеят го бе превърнал в чудовище.
Застанала на стъпалото на хотела, с шестдесет автомата, насочени към нея, Синдер осъзна, че тя не беше по-добра от онзи чародей. Това беше истинска война и тя се намираше в самото й сърце.
Ако се наложеше да направи жертва, тя щеше да я направи.
В какво я превръщаше тази й решимост? В истински престъпник? В истинска заплаха?
В истинска лунитянка?
— Сложете ръцете си на главата и се отдалечете от сградата. Не правете резки движения. Имаме разрешение да стреляме, ако се наложи.
Синдер застави Вълка да стои до нея. Двамата вървяха в синхрон. Прашният въздух ги обгърна като облак и полепна по кожата й. В главата й се настани тъпа болка, но вече хич не й беше толкова трудно да контролира Вълка както преди. В действителност, беше толкова лесно, че чак й се повдигаше. Той дори не се опита да й се противопостави.
— Време беше — измърмори Трън, когато мина край тях.