Засега жителите на Фарафра отказваха да сътрудничат.
Синдер се питаше дали военните се отнасяха към лунитяните от града както към земляните, или те просто чакаха да ги изпратят обратно на Луна, където щяха да бъдат съдени. До днес нито един журналист не беше споменал, че мнозина от бунтовниците са били лунитяни. Синдер подозираше, че правителството се стараеше да скрие този дребен факт, за да избегне масовата паника в съседните градове, а също и по целия свят, която неизбежно щеше да настъпи, щом веднъж земляните научат колко лесно им беше на лунитяните да се слеят с тях. Синдер още помнеше времето, когато вярваше, че на Земята няма ни един лунитянин, и какъв ужас я бе обзел, когато доктор Ърланд й бе казал, че греши. Реакцията й днес й се виждаше смешна.
Когато Ню Бейджин се показа, Синдер изключи новините. Сградите в центъра на града бяха внушителни, величествени, приличаха на стройни скулптури от хром и стъкло, които се издигаха нагоре към небето. Болката от внезапна носталгия, която я прониза, свари Синдер неподготвена. Носталгия, която до днес не й оставаше време да си признае.
Дворецът царствено се издигаше под утринното слънце, високо върху своята бдителна скала, но те тръгнаха в друга посока. Хиацинт следваше упътванията на Синдер към центъра на града, докато накрая те се сляха с множеството кораби и тя с радост видя, че имаше и капсули. Първата спирка беше за Синдер — две преки от дом „Кула Феникс“.
Тя слезе и пое дълбоко дъх. Въпреки че близките седмица-две есента бързо щеше да се настани тук, Ню Бейджин все още беше в прегръдката на лятото и денят се очертаваше да бъде топъл и безоблачен. Температурата беше един-два градуса по-висока, отколкото трябваше, но не беше задушно от влагата като последния път, когато Синдер беше в града.
— Ако не ме видиш след десет минути при входа, обиколи улицата няколко пъти и ела пак тук.
Хиацинт кимна, без да я поглежда.
— Ако ти се удаде възможност — обади се Ико, — ритни здраво Адри в трътката от мен. С металния крак.
Синдер прихна, но смехът й прозвуча пресилено. Тогава другите отлетяха и я оставиха сама на улица, по която беше минавала хиляди пъти.
Синдер вече беше пуснала обаянието си в действие, но й беше трудно да се съсредоточи, затова тръгна със сведена глава по пътя към блока, който някога бе наричала свой дом.
Чувстваше се странно, че е сама, след като седмици наред бе обкръжена от приятели и съюзници, но се радваше, че никой нямаше да й помага за тази точка от плана. Ужасно важно й се струваше да остави зад себе си момичето, което беше, когато живееше в този апартамент, и тя се свиваше при мисълта да запознае новите си приятели със старото си доведено семейство.
Когато наближи главния вход на блока, ризата вече бе залепнала на гърба й. Синдер почака, докато се появи някой от живущите, за да отключи вратата с вградения си чип, а сетне се вмъкна след него. Докато прекосяваше малкото фоайе, познатият ужас се настани у нея — чувство, което някога приемаше за нормално. Но сега, когато влезе в асансьора, Синдер имаше и усещането за цел. Тя вече не беше нежеланото сираче, киборгът, който вършеше всичко, което й кажеха, и бягаше от гневните погледи на Адри в работилницата в мазето.
Беше свободна. Ръководеше живота си. Не принадлежеше повече на Адри.
Може би за първи път Синдер излезе от асансьора с високо вдигната глава.
Коридорът беше празен, имаше само един мръсен сив котак, който се миеше с лапа.
Синдер спря пред апартамент 1820, изправи раменете си и почука.
Зад вратата се чуха леки стъпки и момичето се съсредоточи върху обаянието си. Синдер беше избрала да приеме образа на едно от служебните лица, което бе видяла да стои зад Каи на последната пресконференция. Жена на средна възраст, леко дундеста, с черна коса, тук-там сивееща, с прекалено малък за лицето й нос. Синдер й подражаваше съвсем точно, чак до сиво-синия делови костюм и практичните жълто-кафяви обувки.
Вратата се отвори и отвътре излезе облак застоял, горещ въздух.
Адри стоеше пред нея и връзваше колана на копринения си халат. Когато си беше у дома, тя почти винаги ходеше по халат, но този не беше същият, който Синдер знаеше. Косата й беше пристегната назад и тя не носеше никакъв грим. На лицето й лъщеше тънък слой пот.
Синдер очакваше тялото й да отстъпи под огледа на мащехата й, но не стана така. Вместо това, докато гледаше Адри, тя изпита единствено равнодушна студенина.
Това беше просто една жена, която имаше покана за императорската сватба. Просто още една задача, която трябваше да се отметне от списъка.