Складът беше пълен с дроиди, повечето момичета с най-различни нюанси на кожата и цветове на косата. Повечето бяха голи, седнали на земята, ръцете им компактно обвиваха коленете им, а главите им бяха приведени. Имаше над двеста андроиди, подредени в правилни редици. Някои бяха обвити с тиксо, а крайниците им бяха увити в хартия, която да ги предпазва, докато ги транспортират. Някои бяха натоварени на палети и поставени върху пластмасови щайги. Наоколо им бяха разхвърляни кашони и стиропор.
На стената вляво от Ико имаше метални рафтове, високи колкото три етажа, пълни с опаковъчни щайги, всичките надписани с марката и модела на компаньонката, както и с отличителните й белези.
— Това ли са всичките? — попита някакъв мъж.
Ико се скри зад стената на склада, после се придвижи напред и надникна покрай рамката на вратата. Тя видя шестдесет андроиди — четиридесет и пет жени и петнадесет мъже, които стояха в правилни редици. Всички бяха облечени в еднакви черни панталони и бледооранжеви копринени горни дрехи — скромни ризи с попска яка за мъжете и елегантни ризи за жените, които се премятаха и се връзваха на кръста, а ръкавите висяха като на кимоно. Косата на всяко момиче беше опъната в стегнат кок, в който отстрани беше затъкната орхидея.
— Ей сега ще проверя поръчката — каза една жена, която вървеше между редиците и отбелязваше нещо на портскрийна си. — Поръчката изрично упоменаваше дребничкия модел 618, а не средния ръст.
— Знам, но последният ни миньон беше изпратен миналата седмица. Уредих подмяната с двореца в четвъртък.
Жената написа нещо в портскрийна си.
— Петдесет и девет… шестдесет. Това са всичките.
— Отлично. Хайде да ги товарим. Не можем да ги оставим да закъснеят за кралската си мисия. — Мъжът вдигна огромната ролетъчна врата и отвори товарното помещение на единия кораб. В това време жената отново мина през андроидите и отвори панела във врата на всеки от тях. Позите им се смекчиха.
— Качвайте се по един — нареди мъжът. — Стойте плътно един до друг, че няма място.
Андроидите тръгнаха да се качват на кораба, без да се обадят.
Нямаше как Ико да стигне до кораба, без да я забележат, а заради различните й дрехи веднага личеше, че не й беше там мястото.
Мисълта, че можеха да я вземат погрешно за подивял андроид и да я пратят за препрограмиране, накара жиците й да се разтреперят.
Като стоеше приведена, Ико се промъкна покрай стената, отдалечи се от двамата служители и залегна зад първата кула от метални стелажи. Скрита зад щайгите, тя се запровира към дроидите, които чакаха да бъдат пакетирани. Като стигна последната от тях, Ико клекна зад андроида и опипом намери резето на врата й. Хвърли поглед нагоре и видя, че половината от наетите компаньони вече се бяха настанили в кораба.
Като си тананикаше, Ико включи андроида. Процесорът забръмча и главата й се вдигна. Този модел имаше бяло-руса коса с електрикови зелени краища, които стигаха до кръста. Ико отмести леко косата от рамото й и прошепна:
— Заповядвам ти да станеш, да се разпищиш и да хукнеш към изхода.
Момичето скочи на крака, преди Ико да е свършила. И започна да пищи — смразяващ кръвта пронизителен писък.
Ико се хвърли на земята зад редицата от седящи, открити андроиди и намали силата на аудио процесора си, но вече беше късно. Андроидът беше спрял да пищи и с бясна скорост тичаше към изхода, събаряйки по пътя си събратята си, които приличаха досущ на статуи.
Ико чу уплашените викове на двамата служители, а после и тежките им стъпки, когато се спуснаха след андроида. Щом те скочиха навън в двора, Ико стана пъргаво на крака и заприпка между редиците с андроиди. Наетите дроиди не казаха нищо, само мързеливо примигнаха, докато тя си проправяше път сред тях.
— Извинете, извинете, не ми обръщайте внимание, ей сега ще мина, о, здравей… — Последното се отнасяше за един особено красив дроид, който приличаше на Каи, но който не реагира никак по-различно от останалите. — Или пък не — измърмори си тя и мина зад него. — Простете, малко място, моля ви?
Когато двамата служители се върнаха запъхтени, обсъждайки гръмко дефектните чипове и онези слабоумници горе в отдела по програмиране, Ико се беше настанила удобно в дъното на кораба, притисната между двама нейни далечни братовчеди, и не можеше да спре да се усмихва като побъркана.
Оказа се, че да си човек, било точно толкова весело, колкото тя винаги си беше мислила.