Жената със сарито дръпна настрани един мъж с униформа на главен готвач.
— Андроидите — надвикна тя врявата и посочи към Ико и останалите. — Къде ги искате?
Той огледа редицата и вниманието му за кратко се спря на синята коса на Ико. Но очевидно реши, че в служебните му задължения не влиза да се интересува от косите на андроидите, и мъжът остави погледът му да се плъзне край нея.
— Оставете ги там засега. Ще ги пуснем по време на първото ястие заедно с обичайния персонал. Трябва само да разнасят подносите и да се усмихват. Мислите ли, че ще се справят?
— Увериха ни, че са програмирани безукорно. Най-добре ще бъде да се съсредоточат върху лунните гости. Искам да бъдат нащрек, в случай че стане нещо… неприятно.
Мъжът сви рамене.
— Никой от хората ми не желае да се приближава до лунитяните — после се върна към работата си и продължи да поставя златни подноси на работните плотове, а жената си излезе, без да хвърли поглед към андроидите.
Ико стоеше много, много неподвижно и се държеше много, много примерно и чакаше. И чакаше. И се мъчеше да си представи какво ли става със Синдер, Крес и другите. Никой от кухненския персонал не им обърна повече внимание, само от време на време някой ги стрелкаше гневно, задето заемаха прекалено много място в претъпканите и без това кухни.
Ико изчака да се увери, че никой не гледа към тях, и бавно вдигна ръката си зад гърба на дроида до нея. Андроидът дори не трепна, докато Ико потърси опипом капака на врата, отвори го и прокара пръсти върху контролния панел. И натисна ключа.
— Приемам входящи команди — каза андроидът с глас, който не беше нито напълно човешки, нито напълно изкуствен.
Ико отпусна ръката си и огледа най-близките готвачи.
В кухнята беше прекалено шумно. Никой не беше чул.
— Последвай ме.
Когато отново се увери, че никой не ги гледа, Ико се шмугна в близкия коридор. Андроидът я последва като дресирано кутре. Ико я отведе два коридора по-надолу, като се ослушваше за гласове и стъпки, но установи, че тези места, които рядко се използваха, бяха пусти сега. Както и очакваше, всички хора от персонала подготвяха церемонията и приема и много вероятно точно в този момент измерваха разстоянието между чиниите и лъжиците за супата.
Когато стигнаха до стаята на чистачите, Ико вкара вътре дроида.
— Искам да знаеш, че нямам нищо против теб — каза тя като встъпление. — Разбирам, че нямаше вина, задето програмистът ти е бил с такова бедно въображение.
Дроидът я гледаше с празен поглед.
— В някой друг живот можехме да бъдем сестри и ми се струва, че това е важно да се отбележи.
Празен поглед. Примигване на всеки шест секунди.
— Но нещата стоят така, че аз участвам в много важна мисия в момента и не мога да се отклонявам от целта си заради състраданието, което изпитвам към не толкова напредналите андроиди като мен.
Нищо.
— Така, свърших. — Ико протегна ръцете си напред. — А сега, дай ми дрехите си.
Глава четиридесет и седма
Крес заби пръстите си в седалката на кораба и се наклони към прозореца, додето дъхът й не замъгли стъклото. Отваряше очите си, колкото може, но все не беше достатъчно широко, не и когато имаше толкова много неща да се видят, не и когато не смогваше да погълне всичко. Ню Бейджин нямаше край. На изток от земята се издигаха шепа небостъргачи — сребро, стъкло и оранжеви отблясъци, докато слънцето се носеше към хоризонта. Зад центъра на града се намираха складовете, спортните зали, парковете и предградията, които се точеха безкрайно. Крес се радваше на новите гледки, на сградите, на хората, защото я разсейваха… В противен случай си мислеше, че щеше да й прилошее.
Тя ахна, когато дворецът се показа пред тях — позна го от безбройните снимки и филми. Но на живо той беше толкова различен. Още по-разкошен и внушителен. Момичето залепи пръстите си на прозореца, който ограждаше двореца като в рамка пред очите й. Пред портите му Крес видя колона от кораби и маса народ, която се виеше надолу по стената на скалите и стигаше до града.
Вълка също беше впил свирепите си очи в приближаващия дворец, но Крес така и не долови у него чувство на възторг, а само нетърпение. Коляното му не спираше да подскача, а пръстите му ту се стягаха в юмрук, ту се отпускаха. Крес се чувстваше напрегната, докато го наблюдаваше. На Рампион Вълка беше толкова кротък, така немислимо неподвижен. И момичето се чудеше дали този прилив на енергия не беше първият знак, че бомбата у него беше взела да тиктака.