Трън. И ако той се върнеше при другите — Синдер.
И неговата Месечинка.
Той се улови за масата, за да спре треперенето на ръцете си. Защо не й бе казал истината досега? Беше предположил, че ще имат достатъчно време. Беше вярвал, че го чакат още години след короноването на Селена и прокуждането на Левана. Години, в които да й признае истината. Да я прегърне. Да й каже колко много я обича. Да й се извинява отново и отново, че някога е позволил да му я вземат.
Той се вторачи в обрива, който приличаше на синина. Засега беше само един. Не се бе разпространил, поне не и върху ръката му. Но след като с аналитичния си мозък беше видял същия този обрив върху китките на толкова много жертви, часовникът в него вече отмерваше времето.
Той щеше да умре.
Апаратът звънна и го накара да подскочи.
Резултати за летумозис: отрицателни
Възрастният мъж затвори очи облекчено.
— Как върви, докторе?
— Аз… — той се покашля. — Реших, че ще е по-добре да оставим клетъчния разтвор да постои няколко часа. Можеш да си сложиш от капките, когато се качиш на кораба. — Той взе един стилус и започна да пише съобщение на портскрийна. — Ще оставя инструкциите в портскрийна. За всеки случай.
— За кого са тези инструкции?
Коремът му се сви, докато пишеше.
— Аз няма да се върна с вас.
Настана мълчание, което се подсилваше от потропването на стилуса и от собственото му тежко дишане.
— Ама какви ги приказвате?
— Твърде стар съм. Само ще ви забавя. Когато другите дойдат, искам да тръгнете без мен.
— Не ставайте глупав. Нали имаме план. Ще се придържаме към него.
— Не, аз оставам тук.
— Защо? За да може Левана да ви спипа и да ви измъчва, че да научи нещо, затова ли? Чудесна идея.
— Тя няма да има време да ме измъчва. Аз вече умирам.
Като каза това, нещо го стегна отвътре и изведнъж очилата му се запотиха. Нямаше време. След всичките тези години времето пак не стигаше.
— Какво говорите?
Ърланд не отвърна, а завърши първо бележката в портскрийна. После мушна стилуса зад ухото си, отиде до вратата и надникна през малкото прозорче в коридора на лабораторията. Отвън се бяха натрупали десетки мъже от охраната, които се пръснаха на всички страни с вдигнати пистолети.
— Всичко върви по план — измърмори докторът.
Една ръка тупна на рамото му и той така рязко се отдръпна, че едва не падна върху шкафовете.
— Не ме докосвайте!
— Какво става? — попита Трън, чието нетърпение растеше. Като се приведе, за да не може Трън да го хване, доктор Ърланд отиде в другия край на стаята.
— Лабораторията е свързана с изолатор. Ще вляза в него. Не се тревожи — никой няма да се осмели да влезе, че да ме разпита. — Той свали очилата си и изтри лещите в ризата си. — Току-що установих, че имам летумозис.
Трън се хвърли назад, като че се бе изгорил, и залепи гърба си на стената, така че разстоянието помежду им не можеше да бъде по-голямо. Той изруга и отри в панталоните си дланта, с която беше пипнал доктора.
— Не се тревожи. Резултатите ти са отрицателни. Шансът да си прихванал болестта през изминалите пет минути е нищожен. — Той намести очилата на носа си. — Клетъчният разтвор се намира на шкафа вляво от теб, увит е в кърпа. До него има портскрийн. Дай ги на Крес, тя ще ти помогне. — Гласът му се запъна и той потърси клавиатурата. Откакто беше напуснал, кодът не беше променян.
Щом докторът отвори вратата, лампите в изолатора светнаха. Прозорецът, който разделяше стаята, беше от специалните — направен така, че пациентите да не виждат медицинските работници, докато им взимат проби.
Докторът никога не беше заставал от тази страна на стъклото.
— Карсуел Трън?
Старият мъж се извърна назад и видя, че Трън още стои залепен за стената, но страхът беше слязъл от лицето му и на негово място се четеше решителност и състрадание.
— Да?
— Благодаря ти. Задето си се грижил за нея в пустинята. — Той сви вежди. — Но да знаеш, пак не я заслужаваш.
Преди Трън да успее да отговори, доктор Ърланд влезе в изолатора и се затвори в него — мигновено, непристъпно, задушаващо, окончателно.