Сибил се изсмя пронизително — най-невъздържаният смях, който Синдер беше чувала от нея.
— Виждам, че си понаучила някои неща от последния път, когато се срещнахме. — Сибил слезе по рампата. — Но да овладееш шепа стражи, не е голям подвиг. — Погледът й светна към Вълка.
Синдер заряза стражите и като се подготви за острата болка в главата, която я завладяваше всеки път, щом поемеше контрол върху Вълка, тя се протегна към него. Но болката не дойде. Съзнанието на Вълка вече се бе затворило за нея, като че някой беше заключил изтерзаната му енергия в гробница.
Тогава той се извърна към нея с разкривено от див глад лице.
Синдер изруга и отстъпи крачка назад. Припомни си всичките им двубои в товарното, но в този миг Вълка се нахвърли отгоре й.
Синдер се сниши, протегна напред ръце към корема му и като използва инерцията му, преметна го над главата си. Той падна леко на крака, завъртя се обратно и с кос удар се прицели в челюстта й. Синдер парира удара с металната си ръка, но от силата му загуби равновесие и падна на твърдия асфалт на площадката за кацане. Сложи двете си ръце на земята и замахна с пета към тялото на Вълка. Уцели раната му. Мразеше се заради постъпката си. Той изръмжа от болка и залитна крачка назад.
Синдер скочи на крака. Задъхваше се. Предупрежденията наводняваха дисплея й.
Вълка облиза устни и се приготви отново да я нападне. Оголи зъбите си и те пробляснаха.
Синдер не се поддаде на паниката и се помъчи отново да стигне до него. Да можеше да пробие психическата власт на Сибил. Ако само беше стигнала първа до него. Тя потърси някаква искрица у Вълка, за когото знаеше, че е затворен вътре сред целия този гняв и кръвожадност. Някое ранимо място в ума му. Но така се бе увлякла в опитите си да измести контрола на Сибил, че не забеляза широкото замахване с крак, додето ритникът не я удари отстрани в главата и тя не прелетя през половината площадка.
Замаяна, Синдер лежеше на една страна, пред погледа й святкаха бели искри, а лявата й ръка изгаряше от триенето в земята. Не можеше да си поеме въздух. Не можеше да надигне глава. Програмната й диагностика беше полудяла и трябваше да мине малко време, преди да си припомни как да я скрие, за да може пак да се съсредоточи.
Когато зрението й се проясни, тя видя сенки, които се движеха на фона на здрачаващото се небе. Хора и сенки. Биеха се. Удряха се. Накрая откъм смътните образи взеха да се чуват и болезнени охкания.
Стражите бяха нападнали. Трън беше извадил отнякъде нож, Крес размахваше обезумяло пръчката му, а Ико използваше металните и силиконовите си крайници, за да се защитава. Но Трън беше сляп, Ико не беше програмирана да се бие. Вторият мъж от стражите грабна пръчката от ръцете на Крес, тя се свлече на колене парализирана и се скри зад ръцете си. Докато Синдер наблюдаваше, единият от стражите улови Трън за китката и я изви зад гърба му. Той извика. Ножът падна. Друг от мъжете го удари с юмрук в стомаха.
И тогава Синдер чу ръмжене. Вълка стоеше приведен, готов да я нападне.
Синдер устоя на копнежа да затвори очи и да се приготви за удара. Вместо това бавно пое въздух през носа и отпусна съзнателно мускулите си.
Умът и тялото ти трябва да работят заедно.
За кратко й се стори, че едновременно в нея живеят двама души. Очите й стояха отворени, вперени във Вълка, а в това време той се хвърли със скок към нея. Тялото й — отпуснато, спокойно — инстинктивно се превъртя и тя скочи на крака. Едновременно с това лунната й дарба опипа пулсиращите енергии наоколо й, прицели се в шестимата стражи и толкова здраво се уви около тях, че все едно ги стисна в огромен железен юмрук.
Мъжете се разтърсиха от изненада. Един падна на колене. Двама настрани, гърчейки се.
Синдер избегна поредния удар с юмрук, парира поредния ритник. Инстинктът й жадуваше да извади ножа от пръста си, но тя се противеше.
Вълка не беше врагът.
Тя го цапардоса с един удар долу в брадата — първият й стабилен удар, — докато думите проникнаха в съзнанието й.
Вълка не беше врагът.
Някакво синьо петно се появи в полезрението й. С боен вик Ико се хвърли на гърба на Вълка и уви краката си около кръста му. Ръцете й заклещиха главата му и Ико опита какво ли не, за да го ослепи, да го задуши, да отвлече вниманието му.
Успехът й трая две-три секунди, после Вълка се пресегна назад, улови я за главата и я изви с такава сила, че разкъса кожата около гърлото й. Жиците в горната част на гръбнака на Ико изпукаха и засвяткаха. Ико се свлече и рухна на земята. Краката й се бяха извили неестествено под нея. Външното покритие, което защитаваше врата й, беше обелено от едната страна, разкривайки откъснати жици и скъсана мускулна подложка, от която надолу по рамото й вече течеше гъст жълт силикон.