Поне не от сателит или радар.
Оставаше проблемът да не ги видят. Преди двадесет минути Източната република обяви огромна парична награда за този, който открие откраднатия Рампион, и сега всеки кораб оттук до Марс щеше зорко да следи за него.
Ако някой ги забележеше, те трябваше да имат готовност да побягнат, а това допълнително се усложняваше от обстоятелството, че на борда нямаха обучен пилот. Не и някой, който вижда. Трън бе успял да преведе Синдер през процедурите по излитането, но с огромната помощ на новата автоматична система на Рампион. Излитането мина трудно, а след него веднага бяха превключили на неутрално орбитиране. Изправеха ли се пред нещо, което изискваше по-сложни маневри, преди Трън да си е върнал зрението, бяха я загазили.
Ако се вярваше на Синдер, когато Трън си върнеше зрението, пак щяха да са загазили.
Крес разтри врата си и се опита да спре водовъртежа от мисли. Щом се заемеше да пробие някоя компютърна система, това винаги изпълваше главата й, докато накрая погледът й се премрежваше от кодове, изчисления и започваше да прескача към всяка следваща задача по-бързо, отколкото тя можеше да ги отметне. Щом свършеше, се чувстваше изтощена, но в състояние на еуфория.
Засега поне Рампион беше в безопасност.
Крес погледна към една жълта лампичка най-долу на екрана, която я дразнеше, откакто се беше заловила за работа, но така и не бе имала време да се занимае с нея. Както и очакваше, щом натисна копчето, от екрана изскочи малък, блещукащ чип за директна връзка. Близнакът на чипа, който Сибил беше взела от сателита и бе отрязала всяка надежда на Крес и Трън да се свържат с приятелите си.
Приятели.
Тя присви очи към чипа в ръката си и се запита дали това беше точната дума. Струваше й се, че хората на кораба са й приятели, особено след като бяха оцелели заедно в мисията си. Но от друга страна, тя нямаше с какво друго да сравни това приятелство.
Но едно знаеше със сигурност — вече нямаше нужда някой да я спасява.
Крес се огледа за нещо, с което да счупи чипа, и тогава в прозореца на кабината улови някакво призрачно отражение. Пъхнал ръце в джобовете си, Трън стоеше на вратата зад нея. Тя възкликна и се обърна, а надиплените й поли се увиха около основата на стола. Въпреки че роклята беше съдрана на места и мръсна, тя така и не бе имала време да се преоблече. И май не искаше. Роклята й даваше усещането, че все още живее в драма, и така я предпазваше от шока на случилото се през деня.
— Уплаши ме!
Трън се ухили, но не много свенливо.
— Извинявай.
— Откога стоиш тук?
— Слушах те, докато работиш. — Той сви рамене. — Отпуска ме. А и обичам да пееш.
Крес се изчерви. Не се бе усетила, че пее. Трън опипом тръгна напред и се намести в креслото на втория пилот. Остави пръчката в скута си и си качи краката на таблото.
— Пак ли станахме невидими?
— За радарите сме невидими. Засега. — Тя затъкна косата зад ухото си. — Я ми дай пръчката си.
Той вдигна вежди, но й подаде дървото без въпроси. Крес пусна чипа на земята и го премаза с пръчката. През нея премина трепет на могъщество.
— Какво стана?
— ДИРКОМА, с който се свързахте с мен. Повече няма да ни трябва.
— Струва ми се, че са минали хиляди години оттогава. — Трън прокара пръсти по превръзката на очите си. — Съжалявам, че не можа да видиш Земята, докато бяхме долу. А сега пак си затворена тук.
— Приятно ми е да бъда затворена тук — Крес разсеяно завъртя пръчката между дланите си. — Корабът е голям. Много по-просторен от сателита. И… компанията също е по-добра.
— Това не мога да оспоря. — Трън широко се усмихна и извади от джоба си малко шишенце. — Дойдох да те помоля да ми помогнеш с това — вълшебните капки, които докторът направи. Трябва да капваме по три-четири във всяко око два пъти на ден… дали пък не беше по две капки, три пъти… Не си спомням. Той написа инструкциите в портскрийна. — И той свали порта от колана си и го подаде на Крес.
Крес подпря пръчката на таблото с апаратите.