— Сигурно се е тревожел, че от този стрес ще забравиш… — тя замлъкна, защото очите й видяха текста в портскрийна. Трън наклони глава.
— Какво има?
Върху порта се отвори екран с инструкциите за капките, а също и подробно изяснение за основанията на доктора да вярва, че чумата е оръжие, произведено с цел да се използва в една биологична война. Но най-отгоре…
— Има раздел с моето име. — Не Крес. А Кресънт Луна Дарнел.
— О, това беше портът на доктора.
Пръстите на Крес се плъзнаха по екрана и преди умът й да реши искаше ли да знае какво има вътре, или не, тя беше отворила раздела.
— Анализ на ДНК и… потвърждение за бащинство. — Тя се изправи и остави порта на контролното табло. — Дай да сложим капките.
— Крес — Трън се пресегна към нея и хвана диплите на полите й. — Добре ли си?
— Не съвсем. — Тя погледна към Трън, който си беше свалил превръзката от очите. Около тях се виждаше лека почерняла линия. Крес преглътна и пак седна в пилотското кресло. — Трябваше да му кажа, че го обичам. Той умираше пред очите ми, а аз знаех, че никога повече няма да го видя. Но не можах да му го кажа. Ужасно ли постъпих?
— Разбира се, че не. Той е твой биологичен баща, но ти едва го познаваше. Как би могла да го обичаш?
— Какво значение има? Той ми каза, че ме обича. Той умираше и вече го няма, а аз никога не ще…
— Крес, я спри. — Трън завъртя стола си с лице към нея, намери ръцете й, плъзна пръстите си надолу и ги сплете с нейните. — Не си направила нищо лошо. Всичко стана толкова бързо, ти нямаше какво да направиш.
Тя прехапа устни.
— Той ми взе кръв още първия ден във Фарафра. — Крес стисна очи. — Знаел е през цялото това време… почти цяла седмица. Защо не ми е казал по-рано?
— Сигурно е искал да изчака подходящия момент. Не е знаел, че ще умре.
— Той знаеше, че има шанс всички да загинем. — Цялата се разтърси отвътре, сълзите й потекоха и тя усети как Трън я придърпва към себе си. Той я сложи в скута си и подпъхна ръката си под краката й, за да не може огромната рокля да се оплете край тях. Крес се разрида, зарови лицето си в гърдите му и остави сълзите да потекат. Тя плака горко и изхвърли всичко от душата си отведнъж. Но изпита вина, когато само след минутка-две сълзите й взеха да пресъхват. Тъгата й не беше достатъчна. Скръбта й не беше достатъчна. Но само толкова можа да изцеди от себе си.
Трън я държа, докато туптенето на сърцето му заглуши плача й. Той приглади косата й назад и при все че беше много себично, Крес остана доволна, че не можеше да види зачервеното й лице и всички течности, които беше оставила по ризата му и които никак не приличаха на една дама.
— Чуй ме, Крес — прошепна той в косата й, когато дишането й се успокои. — Аз съвсем не съм специалист, но знам, че не си направила нищо лошо днес. Не бива да казваш на някого, че го обичаш, освен ако не казваш истината.
Тя подсмъркна.
— Но нали на много момичета си казвал, че ги обичаш.
— Именно затова не съм никакъв специалист. Работата е там, че никое от тях не съм обичал. Ако трябва да съм честен, надали бих познал истинската любов, даже и да беше…
Тя обърса мокрото си лице с опакото на ръката си.
— Даже и да беше какво?
— Нищо — Трън се покашля и облегна глава на креслото. — Добре ли си?
Крес кимна, като не спираше да подсмърча.
— Добре съм. Може би съм още малко в шок.
— След днешния ден всички сме така.
Крес зърна разтвора за очите до портскрийна на доктора. Не й се искаше да се отделя от ръцете на Трън, но повече не желаеше да мисли за доктора. За тайната му. За думите, които не бе могла да изрече.
— Я по-добре да сложим капките.
— Добре, но първо спри да трепериш. Никак не обичам треперещи неща край очите ми.
Тя се засмя немощно и се надигна от скута му. Трън я стисна за миг, но после я пусна. У Крес отново се възвърна чувството на вина, но реши, че после щеше да мисли за това.
След като изчете указанията на доктора — три капки във всяко око по четири пъти на ден в продължение на седмица, — тя отви капачката. Напълни капкомера и мина зад стола на Трън, а смачканата й рокля се залюля край нея.
Трън пак качи краката си на контролното табло и наклони главата си назад, докато лицето му не се обърна нагоре към тавана. Крес не беше виждала очите му от дни, но те си бяха сини както винаги. Тя сложи ръката си на челото му, за да се подпре. Бузата му потрепери.