— Ето така — измърмори тя и стисна капкомера. Трън инстинктивно трепна и примигна и няколко сълзи, предизвикани от капките, се търкулнаха по слепоочията му. Крес ги обърса, но не се стърпя и приглади назад един паднал на челото му кичур коса. Погледът й се спря на устните му, но тя се смути и отдръпна пръстите си. — Как се чувстваш?
Той стисна очи за кратко.
— Като че имам вода в очите. — После се засмя кисело и пак ги отвори. — Може разтворът да е само вода и докторът да си е направил шега с мен.
— Това би било ужасно! — рече Крес и зави капачето на шишето. — Но той не би го сторил.
— Не, не би го сторил. Не и след онова, през което преминахме. — Трън вдигна глава от облегалката на стола и подръпна шала, вързан на врата му. — Но той ясно ми даде да разбера, че няма високо мнение за мен.
— Ако това е истина, причината е, че не те познаваше добре.
— Права си. В крайна сметка щях да успея да го очаровам.
Крес се усмихна.
— Разбира се, че щеше да го очароваш. Освен това щеше да му покажеш колко много други добри качества притежаваш — рече тя и се изчерви. После нагласи алармата на портскрийна, така че да звъни по четири пъти на ден. Но когато погледна отново Трън, изражението му беше станало сериозно. — Капитане?
Адамовата му ябълка подскочи. Трън се поизправи на стола и потърка дланите си една в друга.
— Крес, трябва да ти кажа нещо.
— О, така ли? — плаха надежда нахлу във вените й. Крес отново седна на пилотското кресло. Разкошната рокля се надипли край нея.
Покрива. Целувката.
Нима бе разбрал колко много я обича?
— Какво има?
Трън свали крака от контролното табло.
— Нали помниш, когато бяхме в пустинята… и аз ти казах, че не ми се иска да те нараня? Защото грешиш в мнението си за мен?
Тя сключи здраво пръстите си.
— Тогава, когато опита да отречеш какъв герой си в действителност ли? — Крес се постара да вложи закачлив намек във въпроса си, но нервите й бяха толкова опънати, че думите й прозвучаха като заплашително цвърчене.
— Герой. Точно. — Трън пъхна пръст между превръзката и врата си, за да я разхлаби. — Ето каква е работата. Сещаш ли се за онова момиче, което защитих от онези глупаци, дето й взеха портскрийна?
— Кейт Фалоу.
— Да, Кейт Фалоу. Знаеш ли, нея много я биваше по математика. А по онова време аз изкарвах само двойки.
Очакването, което пърхаше у нея, се вледени. Стой! — това признание ли беше? Относно… Кейт Фалоу?
Крес не каза нищо и Трън се покашля.
— Аз изгубих в битката срещу другите, но тя пак ме остави да преписвам домашното й цял месец. Аз затова я защитих. А не за да се правя на герой.
— Но нали каза, че си бил влюбен в нея.
— Крес. — Трън се усмихна, но насила. — Аз бях влюбен във всяко момиче. Повярвай ми, това не е голям стимул.
Тя се сгуши на стола и сви коленете си до гърдите.
— И защо ми го казваш сега?
— Тогава не можах. Ти беше толкова убедена, че аз съм друг човек и на мен ми хареса, че ме виждаш по-различно от останалите. Част от мен си мислеше, че ти може би си права и всички други са имали грешна представа за мен. Дори аз самият. — Той сви рамене. — Но това беше гласът на егото ми. А ти заслужаваш да научиш истината.
— Нима мислиш, че мнението ми за теб се гради на една случка, когато си бил на единайсет?
Трън сви вежди.
— Нали изяснихме и всички останали случаи, но ако имаш още, давай, моля те, че и тях да ги разпердушиня.
Тя прехапа устни.
Покрива. Целувката. Трън бе спазил обещанието си. Беше й дал целувка, за която си струваше да чака, защото тя бе застанала на прага на смъртта. И двамата бяха застанали на прага на смъртта. Крес разбираше, че постъпката му си беше риск, и то глупав риск. Но той беше избрал да я целуне, вместо да я остави да умре, без да е изпитала съвършенството на този миг.
Тя не можеше да си представи нищо по-героично.
Защо тогава той мълчеше по въпроса?
Но може би по-важното беше защо тя мълчеше?
— Не — прошепна накрая Крес. — Предполагам, че за друго не се сещам.
Той кимна, но на лицето му се четеше разочарование.
— Е, сега, като научи всички тези новости, вероятно вече не си въобразяваш, че си влюбена в мен. Нали?