— Няма да ги ям.
Момичето наведе глава на една страна.
— И защо не? Това е подарък, който да скрепи приятелството ни завинаги. — Отвори капака на кутията и вътре се показаха четири малки бонбона, сгушени в гнездо от конци от карамел. Бонбоните бяха кръгли като стъклени топчета и с яркочервена глазура. — Малки бонбони с вкус на кисела ябълка. Любимите ми. Моля те, вземи си един.
— Какво искаш от мен?
— Искам да бъдем приятелки. — Миглите й запърхаха.
— Нима всичките ти приятелства се градят на лъжи? Стой, естествено, че е така. Та ти си лунитянка.
За първи път момичето малко се натъжи.
— Всичко на всичко имах двама приятели — рече то и хвърли бърз поглед към вълка. Рю си беше легнал, облегнал глава на лапите си, и ги наблюдаваше. — Освен животните, разбира се. Но едната ми приятелка стана на пепел, когато бяхме много малки. Купчина пепел с формата на момиче. Другият изчезна… и аз не знам дали ще се върне някога. — Момичето толкова силно се разтрепери, че едва не изтърва кутията. С настръхнали ръце то я остави на пода между тях и разсеяно взе да подръпва роклята си. — Но аз помолих звездите да ми пратят знак дали той е жив и здрав и те ми пратиха падаща звезда в небето. На следващия ден започна процесът, процес като всички други, само че пред мен стоеше земно момиче с коса като падаща звезда. Ти си го видяла.
— Винаги ли плещиш така несвързано?
Момичето сложи ръце на земята и се наведе напред, а носът му почти докосна този на Скарлет. Тя не се помести назад, макар че дъхът й секна.
— Той добре ли беше? Когато го видя за последно. Сибил каза, че все още е бил жив, че сигурно са го използвали да пилотира кораба, но не каза нищо за това дали е бил ранен. Мислиш ли, че е в безопасност?
— Не разбирам за какво…
Момичето сложи пръсти върху устата на Скарлет.
— Хиацинт Глина — прошепна тя. — Стражът на Сибил, с русата коса, красивите очи и изгряващото слънце в усмивката. Моля те, кажи ми, че е жив и здрав.
Скарлет примигна. Пръстите на момичето още бяха върху устните й, но тя и без това беше прекалено объркана, че да проговори. В спомените й битката на Рампион беше като мъгла от писъци и изстрели, а и тогава вниманието й беше изцяло насочено върху чародейката. Но тя смътно си спомняше, че там имаше още един човек. Един русокос страж.
Но чак с изгряващо слънце в усмивката? Я стига.
Скарлет се усмихна подигравателно.
— Помня, че двама души се опитваха да убият мен и приятелите ми.
— Да, Хиацинт е бил единият — рече тя, напълно равнодушна към това, че Скарлет беше заговорила за убийство.
— Вероятно. Имаше един рус страж.
Лицето на момичето цъфна от радост. Погледът му имаше силата да спира сърца и да залива стаите със светлината си.
Но не на Скарлет тези номера.
— И как изглеждаше?
— Изглеждаше като човек, който се кани да ме убие. Но приятелите ми са го убили първи. Така постъпваме с хората, които работят за кралицата.
Усмивката изчезна от лицето на момичето, то се отдръпна и стисна ръцете си около кръста.
— Не е вярно.
— Вярно е. И да знаеш, той си го заслужаваше.
Момичето затрепери, сякаш бе на път да се задуши. Без никакво чувство на вина Скарлет реши, че ако това се случи, тя няма да си мръдне пръста. Няма да се опита да помогне. Няма да повика пазача.
Непознатата не беше приятел.
От другата страна на пътеката вълкът се беше изправил на крака и ровеше с лапата си в основата на клетката. Животното заскимтя.
Не след дълго момичето съумя да се овладее. Затвори с капака бонбоните и ги пъхна в кошницата. Вдигна се с превити рамене в малката клетка.
— Разбирам — каза то. — Това е краят на визитата. Предписвам дълга почивка и… — Момичето се разрида и се извърна, но спря, преди да повика стража. Бавно, сковано то се обърна към Скарлет. — Аз не лъжа за стените, които кървят. Страхувам се, че някой ден в близко време дворецът така ще подгизне от кръв и цялото езеро Артемизия така ще почервенее, та дори земляните ще могат да го видят.
— Не давам пет пари за твоите заблуди. — Остра, неочаквана болка проряза ръката, на която Скарлет се беше подпряла, и тя се сгърчи на земята и зачака болезненото изтръпване да отмине. Изгледа кръвнишки момичето — беше гневна заради собствената си слабост и уязвимост. Гневна от така искрената загриженост — както й се струваше — в очите на момичето. Скарлет изръмжа. — И пет пари не давам за лъжливото ти състрадание. Нито за обаянието ти. Нито за контрола над съзнанието. Цялата култура на народа ви се гради върху лъжи, само че аз не искам дори да ви знам.