Момичето толкова дълго се взира в нея, че на Скарлет й се прииска да не бе казвала ни дума. Но умението да си държи устата затворена никога не е било силната й страна.
Най-сетне момичето почука с юмрук по решетките. Докато стъпките на стража тропаха по пътеката, то бръкна в кошницата и отново извади кутията. Мушна я отстрани до Скарлет, тъй че стражът да не я види.
— Не съм използвала обаянието си, откакто бях на дванадесет — прошепна то с пронизващ поглед, сякаш беше много важно Скарлет да го проумее. — Откакто се научих да владея дарбата си. Точно затова имам видения. Точно затова полудявам.
Зад нея резето на вратата изтрака и се отвори.
— Ваше Височество.
Момичето се завъртя на пръсти и толкова сниши глава, за да излезе от клетката, че гъстата му коса скри както красотата му, така и белезите му.
Ваше Височество.
Слисана, Скарлет лежеше на земята, додето от жажда не започна да чувства езика си като тебешир. Доколкото тя знаеше, имаше само една лунна принцеса. Освен Синдер, разбира се. Принцеса Зима, доведената дъщеря на кралицата.
Неописуемата красота. Белезите, които според слуховете бяха причинени от самата кралица.
Когато Скарлет погледна пак към клетката на вълка, Рю се бе отдалечил чак в дъното й. Той имаше много по-голямо пространство, в което да кръстосва насам-натам, може би към четвърт акър земя, трева, дървета и един изкуствен паднал дънер с чудата малка бърлога в него.
Скарлет въздъхна и погледна пак към стъкления таван, където между клоните на дърветата се виждаше черно небе и безбройни звезди. Стомахът й се сви и й напомни, че отдавна беше изгълтала малката порция храна. А за разлика от Рю, белия елен, който живееше в една клетка малко по-надолу по пътеката, и пауна албинос, който понякога се разхождаше съвсем свободно, Скарлет нямаше да получи нова порция до утре.
Дълго време тя се бори с отслабналата си воля, знаейки, че до нея има оставени бонбони. Нямаше никаква причина да вярва на момичето. И Скарлет не й вярваше. Но когато празният й стомах я заболя и главата й се замая от глад, тя се предаде и отвори кутията.
Извади един бонбон. Той беше гладък като стъкло между зъбите й. Външният слой лесно се счупи и отвътре потече топъл, сладко-кисел сироп, който се разля върху езика й.
Скарлет изпъшка и отпусна главата си на твърдия под. Нищо, дори високо ценените домати на баба й, изобщо нищо не можеше да се сравни по вкус с бонбоните.
И тогава, докато търсеше с езика си останали от бонбона парченца по венците, едно изтръпване затопли гърлото й. То се разля навън, в гърдите й, мина през стомаха, по ръцете й, та чак до липсващия пръст, а след себе си оставяше спокойствие.
Когато топлината изчезна, Скарлет разбра, че тя бе отнесла всичката болка със себе си.
Глава петдесет и девета
Сякаш някой бавно го теглеше от спокойната тъмнина — както човек се събужда от хубав сън, докато подсъзнанието му се мъчи да го задържи поне още малко в съня. И тогава, с гневно примирение, Каи се събуди, отвори широко очи и се вторачи в някакви летви, които виждаше за първи път. Долната страна на леглото на втория етаж.
Той разтърка очи, като си мислеше, че не се е разбудил напълно. Гърдите му пулсираха от болка, а стомахът му се надигаше. Извърна главата си на една страна и усети болка във врата си. Опипа с ръка челото си и откри, че имаше лепенка.
Но погледът му вече обхождаше стаята. В другия й край имаше малко писалище и практичен гардероб, но стаята беше толкова малка, че можеше да се пресегне до тях и от леглото. До вратата беше оставена да свети мъждива лампа. Стените бяха от метал, а бодливото одеяло, на което лежеше, беше в армейско кафяво.
Пулсът му се ускори и той подпря ръка на леглото отгоре, че да не си удари главата в него, и свали краката си отстрани. Те тупнаха глухо на голия под и Каи с изненада установи, че е с обувки.
Официални обувки.
Официален панталон.
Сватбената риза и поясът му — смачкани и раздърпани.
Велики звезди. Сватбата.
Устата му изведнъж пресъхна. Каи скочи от леглото и запреплита крака към малкия прозорец. Сложи ръце от двете му страни. Ченето му увисна, сърцето му падна в петите.