Каи наклони глава и допря устните си до ръката й. Покритието не беше снабдено с нервни окончания, но въпреки това допирът изпрати електричество по цялата й ръка.
— Синдер?
— Ммм?
Той вдигна поглед.
— За да сме наясно — нали в момента не използваш силата на съзнанието си върху мен?
Тя примигна.
— Разбира се, че не.
— Само проверявам.
И тогава Каи плъзна ръцете си около кръста й и я целуна.
Синдер се задъха, опря дланите си в гърдите му. Каи я притегли по-близо.
Само след секунди мозъкът й започна да регистрира новите химикали, които наводниха системата й. Повишени нива на допамин и ендорфин, понижено количество на кортизол, нестабилен пулс, повишено кръвно налягане…
Синдер се отпусна върху него и отпрати съобщенията. Ръцете й неуверено си проправиха път към раменете му и след това се увиха около шията му.
Но някъде насред прилива от нови усещания погледът на Синдер се закачи върху дисплея в ретината й, останал сам под тъмнината на клепачите й. Първоначално изпита смътно раздразнение. Но след това…
Фарафра.
Лунитяните.
Клане.
Тя отвори очи. Отдръпна се. Каи се сепна.
— Какво…
— Съжалявам.
Синдер затрепери, все така съсредоточена върху новините. Мина малко време, в което тя с ужас гледаше новините. Каи се покашля. Гласът му беше натежал от сериозност.
— Не, не, аз съжалявам. Не биваше…
— Не! — Тя стисна ръката му, преди той да се е откъснал от нея. — Не е… Заради Левана.
Лицето му стана хладно.
— Тя… тя е отвърнала. Нападнала е… — Синдер изруга, дръпна ръцете си от Каи и закри лицето си, додето смели новините. Орда от лунни войници нападнали оазисното градче преди по-малко от два часа, а после пак толкова бързо изчезнали в пустинята. Избили както цивилните жители, така и войниците на Републиката, изпратени да ги разпитват.
На екрана кадрите се сменяха. Кръв. Толкова много кръв.
— Синдер… къде? Къде е ударила?
— Африка. Градчето… — Тя преглътна. — Хората, които ни помогнаха.
Нещо се скъса в нея. Синдер изкрещя, протегна се към лентата с инструментите, хвана един гаечен ключ и го запрати към отсрещната стена. Ключът изтрака безобидно на пода. Тя сграбчи една отвертка, но Каи бързо я грабна от ръцете й.
— Поставила ли е някакви искания? — рече той с поразително спокойствие. Синдер стисна празните си юмруци.
— Не знам. Знам само, че всички са мъртви. Заради мен. Защото ми помогнаха. — Тя клекна на земята и покри главата си. Цялото й тяло гореше от ярост.
Срещу Левана.
Но най-много срещу самата себе си. Срещу собствените й решения.
Защото си бе дала сметка, че това ще се случи. Но пак беше направила своя избор.
— Синдер.
— Вината е моя.
Една ръка я докосна по гърба.
— Ти не си ги убила.
— А може би точно това съм направила.
— Тези хора съзнаваха ли риска, който поемат, когато ти помогнаха? Опасността, в която се въвличат?
Тя извърна лицето си от него.
— Може би са го сторили, защото са вярвали в теб. Защото са смятали, че рискът ще си заслужава.
— Нима това трябва да ме успокои?
— Синдер…
— Искаш ли да научиш още една тайна? Най-голямата тайна? — Тя седна и разпери краката си като счупена кукла. — Страх ме е, Каи. Много ме е страх. — Беше си помислила, че ще й олекне, когато изрече думите на глас, но вместо това се почувства жалка и слаба. Синдер уви с ръце кръста си. — Страх ме е от нея, от армията й, от онова, което може да стори. А всички очакват от мен да бъда силна и смела, но ето че аз дори не знам какво правя. Не знам как да я сваля от трона. И дори да успея, не знам как да бъда кралица. Толкова много хора се уповават на мен, хора, които дори не разбират, че се уповават на мен, а ето ги сега мъртви. И всичко заради някаква налудничава фантазия, че аз мога да им помогна, че мога да ги спася. Но какво ще стане, ако не мога?
Болката взе да пулсира в слепоочията й, напомняйки й, че досега вече щеше да плаче. Ако беше нормална.
Две ръце я обгърнаха.
Синдер притисна лицето си в копринената му риза. Долавяше някакъв одеколон или сапун — толкова слабо, че не го бе усетила по-рано.
— Знам много добре как се чувстваш.